автор: lisiza

Пламен преброи скришом зюмбюлите. Няколко в шумящите целофани за по-важните жени в работата. Беше ги взел от позната продавачка, по петдесет стотинки, без да се пазари, беше му ги дала по-евтино. За празника. 8-март все още се празнуваше.
Внесе плика със задоволство. Беше привлекателен млад мъж, добре сложен, образован, забавен, но някак жените не му вярваха, в повече им идваше неговата безпределна привързаност към театъра. И сега вървеше гордо по коридора и се радваше на погледите на колежките от другите отдели. И Румяна му се обади, не се стърпя да му напомни за уговорката. Имаше други планове, но ще й каже по-късно. Да не мисли много, че си пада по нея.
Обикновено празникът събираше тълпи от студенти по заведенията. Без резервация трудно щяха да си намерят маса, но на Пламен брат му беше управител в шикозен ресторант, така че вечерята и обстановката бяха гарантирани.
Преди работа все пак намериха време за кафе. В служебното барче момичето не каза нищо, уговорката явно си оставаше, а Пламен загадъчно мълчеше. Беше с пликчето, от което издайнически надничаха целофан и аромат на пролетни цветя. Румяна обичаше цветя. Така се бе случило, че не й подаряваха цветя често, освен в къщи. Имаше малко приятели, а те нямаха отношение към цветята. Пламен бе по-различен. Обичаше поезията, музиката, книгите. Можеше да говори за стойностни филми с часове. Така и правеха, след работа у тях на романтичната светлина на двете нощни лампи, го слушаше щастлива, докато й четеше пасажи от любимите си книги. Разказваше й за живота си и тя го харесваше все повече. Не забелязваше недостатъците му, влюбваше се.
В стаята колежките я оглеждаха с любопитство. Още един служебен роман, тайно завиждаха, че тя е привлякла вниманието му. Не беше красива, ако се изключат стройната й фигура и жив ум. Пепи, най-добрата й приятелка не се стърпя:
- С Пламен, ще ходите ли някъде довечера? – Сниши глас, макар другите прекрасно да чуваха в малката стая с шест бюра.
- Не ми каза със сигурност, но миналата седмица обеща да ме заведе в ресторанта при брат си.
- При брат си, там е ужасно скъпо! Щастливка, ако моя Ники ме беше завел поне веднъж преди да се оженим, можеше и да не го избера.
Двете се разсмяха. Никакъв ресторант не беше в състояние да отлепи двамата един друг. За такава двойка казваха, че са родени един за друг.
- Обади му се в почивката, просто така да се чуете. Мъжете имат нужда от подсещане.
- Знаеш, че не мога, не му е приятно да му звъня, когато е на работа и аз не знам защо, но не искам да досаждам.
- Днес е празник, стига си се съобразявала с другите, днес е твоя празник, надхвърли се малко. Вече се знае как е поздравил колежките в стаята му.
-Как?- На Руми й се сви гърлото, сигурно им беше рецитирал любимата си поезия или им е изпял песен. Имаше красив глас, свиреше на китара и всички знаеха, че е кандидатствал в НТФИЗ.
- Е, нещо е издекламирал, - Спря се Пепи, разбрала своята нетактичност. – нали знаеш, какви са мъжете имат нужда от ухажване. В този ден дори трябва да им се напомня, какво обичаме. Ето и моят Ники не обича цветя, затова ми дава пари да си купя най-големия букет от магазина. С това някак свикнах. Но ти не свиквай, аз съм десет години по-голяма от теб и знам, че мъжете не трябва да се свикват. Изненадвай ги. Дръж ги нащрек. Ако не си сигурна в себе си, звънни му. Ще се сети, че довечера е нещо специално и за двама ви, нали?
С това приятелката й се поуспокои, но Пепа предчувстваше някаква промяна в поведението му. Самата тя бе с нова блузка, вниманието струеше от лицето й и си бе взела едно малко букетче теменужки, с което украси купчината с папки.
След час в стаята им непрекъснато влизаха колеги с цветя, с по-малки, с по един стрък, с по-големи, дори с малки подаръчета, картички и шоколади. Само Пламен не влезе при тях, с което погледите на колежките й станаха повече от любопитни и те злорадо си шушукаха нещо, скрити зад документите си, а Пепа се угрижи. Не искаше приятелката й да се чувства изоставена точно в този ден. Сякаш нещата между двамата вървяха, а може би й е приготвил голяма изненада, с което тревогите й приключиха и тя обнадеждена от собствения си оптимизъм влезе в работата си изцяло.
Времето до пет след обяд изтече бързо. За всички освен за Руми, не можа да се съсредоточи. Не можа да се зарадва на цветята от колегите. В тях липсваше цветето от Пламен, но Пепа е права, ще го изчака на служебния вход и като отидат в ресторанта, всичко ще си дойде на мястото. Беше с нова красива рокля, дори си направи лека прическа и подсили грима. Сложи си и от скъпия парфюм, който съхраняваше само за специални случаи.
Пред служебния вход нямаше никой. Всички се разотидоха много преди края на работния ден, тя остана да го изчака. Беше й неудобно да звъни, не беше срамежлива, но в стаята му работеха само жени и не искаше да слуша хапливите им закачки по телефона, не и днес. Постоя повече от половин час. Разтревожена, с неясното усещане, с предчувствие за нещо, което не е наред изплува в съзнанието й. Портиерът и той бързаше за в къщи при жена си на празника. Не я познаваше лично, тук работеха над петстотин души и й кимна към таблото на входа.
- Колежке, честит празник! Ела да видиш какво хубаво пожелание има тук.
Ако чакаш някой от сградата, всички отдавна си тръгнаха, няма никой. Дано изчакаш приятелите си и весело изкарване на вечерта!
Със съзнанието, че стоенето й пред входа е доста подозрително, тя от учтивост погледна таблото. На бял лист беше напечатано:
„Скъпа приятелко, нежно цвете
в този ден...” и т.н.
Можеше да го продължи. Пламен й го четеше почти всяка вечер. Нарисувани цветя на ръка и отдолу – „...обичам ви всички, Пламен”.
Всички, но нито една определено. Руми тръгна, разочарована от себе си. Трудно му повярва, трудно й беше да не си повярва.
На другия ден тя се вглъби в работата. Не слушаше разказите на колежките какво са правили, нито за подаръците. В най-натоварения час Пламен й се обади. Откакто се познаваха, вече трети месец, й се беше обаждал само два пъти. В служебното барче той пристъпи театрално към нея и подви коляно. Вдигна пясъчните си очи нагоре и всички погледи притихнаха. Бяха красива двойка.
- „Скъпа приятелко, нежно цвете...”
- „...в този ден,...”- продължи грубо Руми.
- О, чела си го?- Лицето му направи отчаяна гримаса и тя се запита някоя роля ли разучава с нея и нейните чувства?
- Мога да чета и да не съм го чела, щяха да ми го прочетат. Питаха ме за мен ли си го писал.
-Е, ти знаеш кой е автора, а вчера беше прекрасно, нали ти казах при брат ми в ресторанта с колежките. Не ми дадоха да ги почерпя, жалко че не дойде с нас.
- Съжалявам и аз, но имам много работа, знаеш годишното приключване.
- А, да да отивай и ме чакай на входа след работа, нали?
Руми не го погледна, обърна се рязко и ако двама-трима в барчето не се побутваха нямаше да се спре. Пламен още стоеше на коляно и рецитираше любимия си стих и едва сега забеляза, че зад гърба си държеше поувехнал зюмбюл. Беше останал от вчера. За коя ли беше предназначен?