автор: marcusjunius

Още от самото начало се разбра, че между тези двамата – ротния и старшината - нещо не беше редовно. После някой пусна информация, че били обратни и живеели заедно, което си беше направо сензация.

На мен обаче цялата тази работа с гейовете ми изглеждаше много измислена. Старшината и ротният бяха странни птици – всеки само по себе си – но някакси не ги виждах заедно в леглото. Все пак имаше неща, които разклащаха и моята увереност, че не става въпрос за любовна двойка.
Първо, старшината и ротният наистина живееха заедно – тъй като и двамата не бяха от град В., те държаха обща квартира. Все пак, това беше двустаен апартамент и аз не виждах какъв беше проблемът да си споделят разходите – в средата и края на деветдесетте военните бяха от хората, които редовно си вземаха заплатите, но все пак и тях не ги „биеха парите”. Другото по-странно обаче беше, че от години сменяха заедно поделенията. Едно от момчетата от моя взвод, голям връзкар, беше накарало баща си да провери – за пет години тези двамата бяха сменили две поделения, това им беше третото, и все заедно. Това наистина беше съмнително. И въпреки всичко не ги виждах тези двамата да са гаджета и това си е...

Старшината и ротният бяха много различни хора, ама толкова различни, че повече не може.

Старшината беше метър и шейсет, с кубична глава, рехава мазна коса и големи торбички под очите. Едното му рамо беше по-ниско от другото и като ходеше се клатеше като паток. Въпреки по-ниското рамо краката му си бяха еднакви на дължина – така че походката беше артистична, а не в следствие на някакво увреждане. Старшината го играеше дребен хитрец и пиеше много. Старшината пиеше като смок. Когато приемаха набора ни, въпреки че трябваше да получим от новите камуфлажни униформи (и още повече, че бяхме цяла рота висшисти) – старшинката всичките ни облече в старите шаяци от Втората световна. С намигване ни обясняваше, че топлели повече. Аз бях на края на опашката и моят шинел не само беше шаячен, но бе и толкова износен, че изглеждаше като пластмасов. Известно време бях много сърдит на старшинката, но после се оказа, че лъскавият мазен шинел наистина спира вятъра като пластмасов...

Ротният пък, старши-лейтенат, беше младолик макар и с прошарена коса. Беше висок, строен, красавец въпреки белите слепоочия. Лицето му излъчваше някаква постоянна тъга, което не му пречеше от време на време да ни тероризира по абсолютно просташки и първобитен начин. Ротният не близваше алкохол и, както в един момент разбрах, пишеше стихове.

Та между тези двамата определено имаше нещо – понякога ще ги видим да седят заедно в кафенето на поделението, склонили глави един към друг, говорят си тихичко, а на лицата им – изражения, дето никога не можеш да видиш иначе. Тъжни, леко замечтани, замаяни някакви. След вечерна проверка ще си тръгнат заедно през портала, вървят рамо до рамо а ротният се е привел, за да си говорят, докато крачат. Друг път ще се скарат зверски пред цялата рота – например старшината ще забрани електрическите печки в спалното, а ротният ще стои до него и без да му мигне окото ще му отмени заповедта. Старшината, много вероятно пиян от сутринта, ще се развика, че когато става въпрос за печки и ток, той командва! Ще го крещи в лицата на всеки от нас, но все едно го крещи в лицето на ротния. Накрая ротният ще му заповяда да напусне и старшината, залитайки, ще изпсува на излизане и ще излае „Немаш проблеми, Венчо, нали ти си личният ерген на селото!” То при такива сцени – как да не си помисли човек, че тия двамата са интимни!

Колебаех се и аз в преценката си за тази странна двойка, докато един ден ротният не ме извика в дежурната стая.
- Господин старши лейтенант, ефрейтор Искров се явява по ваша заповед!
- Сядай бе, Пламене! На шест месеца служба си вече, к’во ми се пънеш!
Седнах.
- Ми де да знам, господин старши лейтенант – по-добре да ми се скарате, че съм прекалено формален, отколкото да ме пратите в ареста за нарушаване на устава.
- Прав си... Че аз кога съм те пращал в ареста?
- Ами онзи път, когато трябваше да боядисвам бордюрите черни-бели, и бях почнал с първия бордюр с черно, вместо с бяло и Вие...
- А, сетих се... Тогава го направих да видиш, че мога и за глупост да те пратя в ареста. Всеки от вас.
- Е, че то... – започнах аз и млъкнах.
- Какво? Казвай, като си започнал! Това е заповед!
- Разрешете да не довърша изречението!
- Не разрешавам!
- Исках само да кажа, че не съм видял някого да пратите в ареста за умност... – изрекох и си помислих, че ето сега арестът не ми мърдаше.
Ротният помълча няколко секунди със сериозна физиономия и после избухна в смях.
- Така си е! – рече накрая. – Виж, знаеш ли защо те извиках? Ти ми изглеждащ мислещ човек – философ ли беше, филолог ли?
- Лингвист съм и икономист.
- Да, да... Но някакси ми се струва, че си... Виж, ще ти споделя нещо – нещо, което много малко хора знаят. Пиша. От време на време пиша стихове. Дали не би прочел това-онова, да ми кажеш как е?
В този момент в лицето на този трийсет-трийсет и петгодишен мъж се четеше ученически страх, като пред контролно.
- Ми с удоволствие, разбира се – казах. Какво ли друго можех да кажа.
Ротният измъкна няколко сгънати разграфени листа от тетрадка и ми ги подаде, без да ги разгъва. Бяха ожулени по ръбовете, като че бяха стояли в джоба му дълго време. После зарея поглед настрани. Аз разгърнах внимателно листите и зачетох най-горния – беше изписан с равен почерк, не дребен но не и едър, почти ученически.

Кажи ми как да обуздая болката,
че теб те няма?
Къде да търся аз спасение?
Лицето ми е черно, устата ми е няма!
Дано намеря някога забвение!

Отгърнах на втората страница:

Прати ми мила мъничко писмо,
прати от там една усмивка!
Сърцето ми е толкова само -
като на селски път забравена отбивка.

И все в тоя дух – нея я няма, той е самотен, сърцето го боли, душата му плаче, небето е черно, зимата е вечна. Лигаво, слабо, няма ритъм – поне да пишеше бял стих. Ама нали ми е ротен.
- Добре е, господин старши лейтенант – измънках аз.
- Наистина ли, Пламене?
- Наистина, ротен.
- Мерси, благодаря много, че ги прочете! Имам вкъщи още – утре ще ти ги донеса, става ли?
- Става, ротен.
- Айде, върви сега, да не изпуснеш вечерята.
Излязох от дежурната по-озадачен в някои отношения, касаещи двойката старшина-ротен, но в други - по-информиран. Ротният изглеждаше много слаб поет, но и много емоционално обвързан със стиховете си – и тъй като пишеше любовните си стихове към лице в женски род, то той не беше гей! Значи бях прав. Това разбира се повдигна нови въпроси, които аз избрах да не споделям с другите момчета. Пък и ако им кажех „А”, трябваше да им кажа и „Б” – а разберяха ли, че чета стиховете на ротния, щях да бъда обект на гей-майтапи до края на службата.

В следващите дни и месеци ротният продължи да ми носи стихове и аз продължих да го лъжа, че е добър поет. Не беше. Все пак имаше нещо в стиховете му – нещо в обясненията му към неизвестната любима, което ме накара да гледам на него с други очи. Човекът наистина тъжеше за някаква жена – беше влюбен и изоставен, заключих аз, и заслужаваше чисто човешко съчувствие. Така че продължавах да чета бозите му и да му казвам по някоя и друга добра дума. Това ми беше и полезно, тъй като ми осигуряваше отпуска по всяко време, а и към края на службата дори се сприятелихме. Старшината забелязваше близостта ми с ротния, но с нищо не показваше това да го дразни – не ме юркаше повече, нито по-малко от другите. Само дето от време на време с мрачен поглед измърморваше нещо от рода „Не ме глей така, старррршината ти е пиян! Ти нали си душеприказчик на Венчо, ясна ти е работата!”

Естествено, нищо не ми беше ясно. Поне не ми беше ясно до последния ми караул – на 21 декември. Трябваше да се уволним септември, но обявиха „задръжка” от три месеца – за какъв дявол, никой не знае – та България скоро щеше да стане член на НАТО! Все пак всички очаквахме за Коледа да си бъдем вкъщи и този последен караул на танковия полигон беше нашето сбогом със службата. Караулът водеше старшината. Още когато камионът ни стовари пред караулното в малка горичка до полигона и старшината трябваше да поведе смяната на караула, стана ясно, че е пиян повече от обикновено. Като най-старши на нашата група аз смених караула, разведох нашите постови и се върнах в караулното. Свободните смени вече бяха налягали в малкото мръсно спално. В другата стая – нещо като дневна-столова, на стол до дървената гола маса, с глава положена върху мазен вестник и в купчина трохи спеше старшината. Навън беше поне минус петнадесет градуса и шинелът и автоматът ми бяха покрити с фин скреж от половинчасовия развод на караула. Докато свалях снаряжението от единия ъгъл на стаята с трополене изскочиха два плъха – вторият, по-едър, като че гонеше по-малкия. Претичаха по диагонал и се скриха зад купчината дърва за огрев. За момент се замислих дали да ги гоня, после се отказах. За какъв дявол да го правя? Бутнах няколко цепеници в печката и седнах на масата срещу старшината. Загледах се в разредената коса на темето му и в червените му щръкнали уши и ужасно, ама ужасно ми дожаля за него. Загубен живот, помислих си. И тогава, като че бе чул мислите ми, старшината рязко се надигна и впери в мен кръвясал поглед.
- Искров!
- Как си, старшина?
- Искров!
- Да.
- Искров! – този май беше зациклил...
- Кажи, старшинка!
- Не ми викай старшинка! Аз съм само с три години по-голям от тебе!
Баси, възможно ли беше? Аз бях на двайсет и пет – възможно ли беше този състарен, оплешивял мъж да бе почти на моя възраст?
- Добре, извинявай... Как да ти казвам?
- Както щеш. Казвам се Ценко. Знаеш ли какъв ден е днес, Искров?
- Двайспърви декември, събота – отговорих.
- Не, Искров! Днес е черния ден на Ценко и Венчо!
- Какъв е този ден... Ценко? – попитах и сърцето ми се свиваше, защото мъжът насреща ми, този, който познавах като глуповат и циничен селски тарикат, ронеше сълзи, които капеха по мазния вестник като мокри бомби.
- Ти... нищо ли не знаеш? Нали ‘се лаф си правеше с Венчо, не ти ли е казал?
- Нищо... не ми е казал.
- Слушай, тогава аз да ти кажа! – старшината още изглеждаше пиян, но вече не заваляше толкова и седеше съвсем изправен. – Това, дето гледаш в момента, тази развалина... Преди шест години бях млад, здрав! На първо назначение, сержант бях, в Елхово. Не близвах, Искров! Нямаше такъв трезвеник кат’ мене в целия гарнизон! И бях женен – Мила се казваше, най-красивата жена на света Искров! Най-свестната, най-вярната, и как ме обичаше! Ученическа любов бяхме – истинска, вечна! А сега виж ме... Пиянде, за присмех съм, глей ме...

Старшината млъкна и полегна на масата, в трохите, върху мазния вестник. След малко пак се надигна, на лявата му буза бяха залепнали няколко трохи.
- Венчо беше младо офицерче там и квартирата му беше на долния етаж. Виждаш го Венчо, красавец. Един ден се прибирам вкъщи по-рано и го заварвам там – с жена ми – и двамата уж нищо не е станало, но бузите им червени, очите им замъглени. Разкрещях се, изгоних Венчо, а нея наругах. Тя ми разправяше, че нищо не се случило – че той и се бил обяснил в любов, но тя му казала, че ме обича, че ми е вярна... Такива ми ти работи – женски лъжи, креснах й! Наговорих и разни неща – че не я обичам вече, да си събира багажа и да си търси нов живот без мене! А после тя рече, че Венчо я обичал с такава любов, дето аз никога не съм и показвал...

Старшината изтръска трохите от бузата си и зарея поглед в тъмния прозорец. Печката ли беше угаснала – не знам – но тръпки ме побиваха. Мълчах и аз, накрая не издържах:
- Какво стана после, Ценко?
- Стана... какво стана... стана ли, не стана ли, знам ли... Посред нощ се събудих от гърмеж. Скачам, тичам в кухнята, Мила лежи на пода, с бяла рокля, цялата в кръв отпред. Още диша. Вдигам я на ръце, рева над нея, и аз целия в кръв съм, вратата, входната, хвърчи на трески, Венчо влита чул стрелбата и той я прегръща, и двамата целите в кръв... Така умря, в ръцете ни умря, ангел беше тя, ангел... Не знам колко време оная нощ държах пистолета опрян на Венчо в главата... После в моята го държах опрян... После пак в неговата....

Мълча и на мен в очите ми сълзи са опрели. Иззад купчината дърва двата плъха, дето се гонеха, сега са излезли на открито пред печката – като че се топлят и от нищо не ги е страх.
- Оттогава с Венчо сме все заедно, където аз -- там и той... Аз, дето я погубих, и той – дето я обичаше, ама никога не я е имал... Така като сме двамата и тя е по-жива... Не можем с Венчо вече да се разделиме, като вечна любов е това нашето... Аз му разказвам как ме обичаше Мила. Той ми разказва, как той нея обичал... Само на тоя ден всяка година, на черния ден, всеки от нас остава сам без другия – на тоя ден не можем да се гледаме...

Двата плъха до печката бяха опрели малките си телца едно в друго и търкаха муцунки, като че се целуваха. Железният будилник над печката издрънка. Време беше за смяна на караула.

-------------
Всички лица и събития в този разказ са измислени. Всяка прилика с реални лица или събития е абсолютно случайна.