автор: Remembrance

С последни сили тя влезе в подземието. Тъмнината и странните звуци вече не я плашеха. Беше идвала тук безброй пъти, познаваше всеки тунел. Само че този път всичко беше различно.
Животът й изтичаше.
Тя потърси най-скритото помещение. Там, където се беше крила многократно от бурите навън. Сега едва се добра до така познатия тъмен ъгъл и легна на земята, почти падна. Миг след това загуби съзнание.

Така я откри той не след дълго време. Кръвта пулсираше навън от вените й, а дишането й беше бавно, мъчително, заглъхващо. Той се приближи бавно. Беше следвал следите от кръвта й през така оплетените тунели.
Огледа я внимателно, като тихо приклекна до нея. Докато търсеше раните й, до нея бавно изникнаха малки, плахи силуети.
В първия миг това го стресна, но след секунди започна да различава в тъмнината детски черти и бледи изплашени лица, които с тревога се вгледаха в него.
Един от най-малките силуети излезе напред и процеждащ се лъч приглушена светлина освети ярки аметистови очи, каквито виждаше за първи път в живота си.
- Така ли ще стоим? – попита детето, докато мъжът безмълвно се взираше в него.
Друго дете тихо промълви отзад:
- Ние също не успяхме да открием къде са раните й. А тя вече умира...
- Може ли да й помогнеш? – попита трето.
Мъжът ги огледа, после отново сведе поглед към тялото на земята.
- Аз не знам какво да правя – безнадеждно избумтя дрезгавия му глас в призрачното помещение.
- Нищо ли не си спомняш, за Бога? – извика първото дете, а от очите му се отрониха ярки аметистови сълзи и полетяха към пода.
- Не! Недей, Амет, това ще те убие! – извикаха няколко от децата, а най-близкото до него сграбчи ръката му. - Той не бива да плаче – допълни то. – Никой от нас не бива да плаче.
- Защо? – попита несигурно мъжът.
- Защото това излива животa ни навън. Нашият живот се крие в очите ни. Всяка една сълза ни ослепява постепенно, а ако не можем да виждаме, не можем и да живеем.
Той и още няколко от децата пристъпиха напред и мъжът с удивление разгледа най-прекрасните, най-ярките очи, които беше виждал някога през живота си.
- Кои сте вие? Колко сте?
- Ние сме нейните деца. И сме доста.
Мъжът преглътна сухо.
- Вие сте нейни деца?
Амет кимна.
- Нищо ли не си спомняш? Знаеш ли коя е тя? Как дойде дотук? Как я намери?
Детето до него, с ярки гранатови очи, допълни:
- Ти я последва от външния свят... Ти трябва да знаеш какво е преживяла и защо умира...
Мъжът го прекъсна.
- Да, аз я последвах отвън, видях кръвта й, беше прясна, беше минала скоро, имаше нужда от помощ... Но не знам какво й се е случило. Аз идвам тук за първи път.
- Не я ли познаваш? – попита друго малко дете, което излезе от дълбоката сянка и се приближи най-много до него. Кехлибарените му очи сякаш бръкнаха в душата му и той се задави мъчително.
Мъжът разтърси силно главата си.
- Не, не я познавам.
- Лъжеш! – извика момчето с гранатовите очи. – Ако не я познаваше, нямаше да можеш да я откриеш! Кръвта й е невидима за чуждите очи!
Мъжът преглътна тежко и го погледна.
- Какво казваш? Помогни ми! Ако я познавам, нека си спомня!

В същия миг от тъмнината излезе и усмихнато момиченце, което го заля с гальовния си аквамаринов поглед.
- Не бива да търсиш истината във външния свят. Спомни си тогава, когато си бил отвъд. Спомни си, когато си преминал границите на реалното. Спомни си, когато си излязъл от обичайното си аз и си започнал да проумяваш истините на вселената. Спомни си, когато...
Гласът й така започна да омайва ума му, че той се облегна на стената зад него и се свлече в някаква полуседнала поза. Думите й се сляха в монотонност, която помътни мисълта му, но пред очите му започнаха да изникват картини...
- За да я намериш тук, ти вече си я срещал – продължаваше да чува гласа на момичето някъде отдалеч. – Спомни си, спомни си къде я видя...

Смехът й, смехът й разкъса слуха му, докато ярка слънчева светлина се опита да ослепи очите му... Косата й се развяваше от вятъра, а краката й бяха потопени до колене в морската вода... Той стоеше на пясъка, бос, почти гол, само с някакви къси панталони, и ожесточено се опитваше да изрисува вълните и птиците около тях, когато тя се появи от небитието, смееща се на наводнените си дрехи. Тогава го видя и ахна. Приближи се без никакво притеснение и надникна зад триножника му.
- Липсва й само един далечен кораб! – засмя се тя, но не се задоволи с това, а грабна една от четките му и набързо щрихира кораб във водите му.
Той се удиви на умението й.
Скоро се познаваха добре.
Уреждаха срещите си почти винаги на онзи бряг. Понякога разнообразяваха и с други пейзажи. Но почти винаги държаха на това да бъдат сами и да се наслаждават на света само в собственото си присъствие. Нямаха нужда дори от допълнителни развлечения. Бяха си така самодостатъчни.

- Съсредоточи се – чу отдалеч отново гласът на момичето. – Трябва да откриеш тайната на смъртта й! Спри я! Попитай я нещо!

Той не знаеше, че може да контролира спомените, но се покори. Във вихрушката от заливащите го картини, той се пресегна и спря една от тях. Беше приказен момент. Бяха се излегнали на огромен каменен мост над бавна, доста широка река, а луната приземяваше лъчите си към тях измежду дърветата. Бяха сложили взаимно главите си на рамото на другия и тихо си шепнеха тайни от миналото. Той спря този миг, забрани следващите думи от устата си и вместо това каза:
- Аз срещнах децата ти.
В този миг тя застина, а след секунда рязко се наддигна и го погледна. Кога беше успял да забрави изумрудените й очи?

Но докато траеше този миг, той осъзна, че всичко това не беше истина, това бяха само мечти, лични негови фантазии и преживявания, които той си беше измислил, докато плуваше в самотните си мисли...

Картината започна да избелява.
- Не! – чу как далеч извика нежния глас на момиченцето. – Той се усъмни! – Множество детски гласчета възкликнаха от ужас. – Върни се! Тя ще ти отговори!
Да се върне? Добре.

Той се наддигна също и седна на моста, обърнат към нея. По-скоро към широко отворените й езерни очи.
- Кога разбра за децата?
- Мисля, че днес.
- Но как?
- Дълго е за обяснение. Да кажем, че ги срещнах в бъдещето.
- Аха... бъдещето...
- Чий са?
- Какво?
- Децата? От кого са? Толкова са много?
Тя се усмихна притеснено.
- Много са казваш?
- Наброих поне пет. Очите им са изумителни!
- Пет? О да, очите...
- Хей! Хайде, сподели ми! Нали всичко си казваме?!
- Ами децата са твои.
- Какво?? Как? И защо не знаех за това?
- За Бога, та ти дори се съмняваше, че съществувам! Но повярвай ми, всяко едно от тях (казваш повече от пет?) е изтъкано с цялата ни любов и обрисувано с най-прекрасните и нежни думи, и всяко едно носи силата на взаимния ни живот...
- И имат най-възхитителните очи на вселената! Но не бива да плачат?
- О да, имат тази черта от мен... сълзите ги убиват.
- Разкажи ми повече, как така не знаех за тях?
- Ами те... се раждаха... когато ти беше далеч. Обикновено тогава не ме викаше, а и аз не идвах при теб, просто имах време да ги отглеждам...
Мъжът сериозно се замисли. Огледа странната реалност наоколо. Огледа нея и абсолютната й искреност.
- Това са деца от друга, алтернативна реалност, нали?
Тя се взря тъжно в очите му.
- Значи ли това, че за теб не съм истинска?
- О, нямах това предвид... Не исках да...
- Спокойно – прекъсна го тя. – Свикнала съм да бъда просто част от въображаемото.

Той вече се мразеше. Усети огромното си желание да избяга от срам. Ненавиждаше се до мозъка на костите си. Беше идвал на мечтани места, беше я извиквал във фантазиите си, беше я любил, а после я беше оставял да се справя сама с последствията. Какво беше станало после? Какво я убиваше?
Тъгата му го отвлече от спомена над моста.

Съзнанието му се върна обратно в подземието, където чифт аквамаринови очи все още се взираха в неговите.
- Тя не е била просто плод на моето въображение, нали?
Момиченцето кимна.
- Тя съществува и в реалния свят, нали?
- Аха.
- А вие? Вие съществувате ли там?
- В друга форма.
- Какво?
- Там не сме деца.
- Не искам да знам. Мисля, че ще ми дойде в повече.
- Няма нищо страшно в това да знаеш. Ние сме ваши деца, но в реалността сме просто друг вид... творби...
- Творби, а не творения?
- Какво ще правиш?
- Срещал ли съм я в реалния свят? Защо не си спомням?
- Ти каза само, че си видял следите й.
- Да, така беше. Какво или кой я е наранил? Защо само аз виждам кръвта й? Възможно ли е аз...?
Лицето му се сгърчи в болка от последната му преминала мисъл.
- Да си я наранил ти? Трябва да откриеш това.
- Но как? И това дали ще й помогне?
- Не знаем. Но и сега не знаем какво да правим. Не знаем откъде са раните й. Как тогава да ги излекуваме?
- Трябва да се върнеш отново, в последния ви спомен, за да си най-близо във времето, и тогава се опитай да я разпиташ – намеси се Амет.

- Може ли да попитам нещо?
- Да?
- Кой е най-големият измежду вас?
Децата се спогледаха и тихо погледнаха към дълбоката сянка. От там излезе едно доста по-високо момче от тях. Мъжът ахна. Толкова много приличаше на него. Той махна с ръка към момчето.
- Ела, излез напред. Искам да видя очите ти.
Децата сподавено въздъхнаха.
- Какво? Какво има?
Момичето с аквамариновите очи каза с нежния си глас:
- Той плака много и почти е изгубил цвета на живота си.
Мъжът сломено се опря на челото си и закри очите си с длани.
- Какъв... какъв цвят бяха те?
- Бяха... са... лазуритени... цвета на ултрамарин...
- Какво се случи, защо си страдал?
Момчето махна небрежно с ръка.
- Не аз съм важният... мъката й започна отдавна... а аз не можех да я гледам така... В началото не знаех, че сълзите отнемат от живота ми. Криех се от нея, не исках да й тежа, много късно разбрах, че това е било фатално и за мен. Никога повече не допуснах братята и сестрите ми да тъжат. Или поне не трябваше да плачат, за да могат да живеят – и те, и тя. Ние трябваше да сме весели, да й носим радост, само така тя успяваше да се справи с тъгата си.
Мъжът сякаш още повече се сломи.
- Нима аз съм й причинил това? Аз ли донесох тази тъга в живота ви?
Момчето поклати глава отрицателно.
- Мисля, че трябва сам да откриеш истината за себе си. Направи това, което каза Амет. А и ние наистина не знаем какво точно се е случило преди тя да се върне тук в това състояние. Преди тя тъгуваше наистина, но сега тя умира.

Мъжът кимна и погледна към момичето с аквамариновите очи.
- Ще ми помогнеш ли отново?
Тя се усмихна и кимна.
- Спомни си, че ти искаш да я откриеш, за да й помогнеш. Спомни си колко много харесваше да прекарваш времето си с нея. Спомни си колко много пъти сте били заедно и сте споделяли толкова много неща за себе си... Само че е имало неща, които са останали в тайна, които са останали загадка за теб. Сега ще се върнеш назад, за да я откриеш и за да я питаш...
Гласът й беше толкова сладък и напевен, че съзнанието мигновено отплува в други посоки и състояния. Почувства се толкова приятно, че чак му стана съвестно. Но в крайна сметка той отиваше да я види, макар и в спомените си, и там тя щеше да бъде добре... За Бога, какво значи добре...
- Ти се връщаш назад, но не много, малко, но достатъчно, за да се доближиш до последната ви среща – продължи монолога си момиченцето, сякаш усещайки противоречията му.

Бяха са изтегнали на шезлонги на брега, а зад тях шумоляха палми. Слънцето отиваше към залез, вълните тихо се разбиваха на брега. Мълчанието им го учуди. Тишината беше обгърнала сякаш целия плаж и въпреки спокойствието на лицето й, той сега усети едва доловимата тъга. В спомена си избледняло сякаш той си тръгваше без специални думи, но сега той се сграбчи с всичка сила за мига и се опита да намери най-правилния въпрос.
- Нещо те убива и аз трябва да знам какво е то – изстреля той думите си след кратък размисъл.
Тя бавно го погледна. Сякаш не се изненада. Кога беше пропуснал тази промяна в състоянието й?
- Какво искаш да ти кажа? Не разбрах много въпроса ти.
- Виждам тъга по лицето ти. Аз ли съм виновен?
- Ти? О не, не може щастието да убива, нали?
- Ти щастлива ли си с мен?
- Да, когато си наблизо...
- Но?
- Виждам те все по-рядко.
- Имаме прекрасни деца.
- О, да, нали? Къде каза, че си ги видял, в бъдещето?
- Чудесни са.
- Носят ми радост всеки ден.
- Видях в бъдещето, че умираш. Трябва да знам какво се случва, за да мога да ти помогна. Кажи ми, какво те убива? Или какво има в живота ти, което в един определен момент може да те сломи? Откъде идва опасността? Трябва да знам, за да те спася.
- Аз вече отговорих на въпроса ти. Повече от това не знам и не мога да знам.
- Защо не се учудваш на това, което ти казах?
- Може би не е ново за мен.
- Може би трябва да открия какво става в реалния ти живот. Може би там се крие мъката ти?
- Може би.
- Не ми помагаш.
- Каквото трябва да се случи, ще се случи.
- А ти какво искаш да се случи?
Тя се взря в очите му – защо му се сториха така избледнели в цвета си?
- Късно е - каза тя.
- Късно е за какво?
- Слънцето залезе.
- А, слънцето.
- Да си вървим, стана хладно.
И тя си тръгна. Така неочаквано. Това беше неговият спомен, как можеше тя да си тръгне от неговия спомен, нали той го контролираше?

Въздухът в подземието му се стори в пъти по-тежък от преди. Той едва отвори очите си и погледна с мъка към заобиколилите го деца.
- Какво? – сподавено попита Амет. – Какво стана?
- Проверете очите й – само успя да каже мъжът.
Съкрушени децата заобиколиха слабо жизненото й тяло. Момиченцето с аквамариновите очи повдигна леко клепачите й и изхлипа.
- Почти безцветни са – сподавено промълви то.
Децата приседнаха около нея и всяко едно от тях пророни по няколко сълзи, въпреки всички опасности, които това криеше за тях. Сълзите се стекоха, в красотата си, и украсиха косите и тялото й в невероятни блестящи цветове.
Само най-големият стоеше прав отстрани и не си позволи да даде воля на мъката си. Той все още беше нужен и не трябваше да си позволява повече слабост.

Мъжът се изправи и го погледна.
Момчето му кимна твърдо с глава.
- Върви. Единственият ти шанс е да я откриеш там, в реалността. Тук шансовете ни са минимални. Ние ще пазим каквото е останало от нея, ако оцелее. А на теб успех. Върни се обратно по следите й и нека там, откъдето е дошла, да намериш диря към сърцето й. Ако не успееш скоро, или ако не искаш това, то това ще е и краят й тук.
Мъжът се приближи до момчето и силно го прегърна.
- Прости ми. И всички ми простете.
- О не, недей. Върви и пази силите си за реалността. Хайде, върви. И попътен вятър.