автор: sia

Жената седеше срещу напускащото я слънце.
Кървавото му махане я успокояваше.
Обичаше тъгата му.
Скоро щеше да остане само с играещите си с лицето й коси,
напомнящото парене на цигарата и неизменната чаша.
И планината.
Мислеше за себе си, за дългото очакване да намери този, който я търси.
Дълго време вярваше, че той ще е този, който ще умее да я гали –
дълго и нежно, онова едва докосване…
Така усещаше любовта – като нежност, по която неизменно тъгуваш...

Преди време, беше топла есенна вечер, пиеше с приятели, запознаха я с
някакъв мъж, творец, каза й след първите няколко часа, че не е виждал
толкова елегантни и фини ръце като нейните. Усмихна се – много пъти
го бе чувала, знаеше, че ръцете й впечатляват много виждащите…
Но това, което по-късно прошепна в ухото й, наистина я впечатли –
знаеш ли, че ти си жена за галене. Без да показва изумлението си,
отдръпна се – погледна го кротко. О, да, каза й, не знаеш ли.
Тя се усмихна. Как би могла да му каже за копнежите си.
И защото - колко ужасно се почувства – нима е възможно да не изпитва
каквото и да е влечение към мъж, който я гледа така.
Погледна го повече – сравнително висок, слаб, със здрави ръце
и изразително лице – но тя отдавна знаеше, че това няма особено значение
за нея – нямаше я онази слабост там някъде, онова необяснимо вълнение
отвътре, онова щракване, което не може да бъде обяснено и което не
почива на каквато и да разумност…
Опита се да се измъкне без да го наранява – защото й каза още толкова
великолепни думи, в ухажването му нямаше и сянка на баналност,
усети страстта му, усети тъгата му…
После прегръдката му и че ще я потърси.
Беше чувствителен и умен. Повече не го видя.

Привечерието обсади очите й – усмихна му се като на стар приятел,
по който е тъгувала, запали поредната цигара,
питаше се все по-нетърпеливо, какво всъщност й липсва.
Защото, ей така, внезапно, неочаквано, неподозирано се появи нов мъж
в живота й и я дари с тъй дълго жадуваната нежност.
Мекото докосване на настръхналите й върхове, устните по гънките на
ръцете й, пръстите, обхващащи тила й, търсенето заника на очите й…
После задъханото следване хълмовете на тялото му…

Сипа си още питие. Без лед. Понякога не понасяше леда.
Все едно, питаше се защо не е влюбена.
Много го харесваше.
Радваше се на срещите им, винаги се случваха, независимо от
заетостта му, чакаше ги с онзи копнеж по жадуваното, което те чака.
Чувстваше се най-хубавата и желаната, а нежната му и силна страст
я караше да се усмихва внезапно, дори и когато пресичаше кални улици.
Не разбираше защо не се влюбваше в прекасния, страстен и грижовен мъж.

Цигарата отново догаряше, когато почувства отговора.
Нямаше тъга.
В любовта му нямаше тъга.