автор: Wendy

Не искаш повача да вегетираш...
Да бъде всеки ден един и същ.
И с всяка крачка бавно да умираш...
като пустиня, тръпнеща за дъжд.

Омръзна ти да бъдеш все различен.
Та кой ли досега те оцени?
Такива хора кой ли ги обича?
Те будят позабравени вини.

Те ровят позадрямалата съвест.
Отричат ги, дори ги подиграват,
защото не умеят да са първи,
макар че пред куршумите застават

Те неусетно влизат във сърцата...
Дори не помниш как си им отворил!

В очите си те носят светлината.
Различните и неразбрани хора....