автор: Dimi

Там, в дълбокия север,
на разстояние един живот,
ти бе най-смелият дух.
Като жена, която привлича с лицето си,
като кукувица,
отброяваща точно всеки час,
аз излязох, за да те видя.
А ти си с аромат на лула.

Обичам. В голямото огледало
съм като кръпка от лъка на стрелеца,
вечерна пеперуда, привлечена от пламъка,
не е по силите ми да напусна празника.
Култивирам ръцете си да не мислят за стихове
намествам торбичката с плодове под униформата си,
което, разбира се, е признак за лош почерк,
но аз имам план не по Шекспир,
макар той добре да тълкува очите ми.

Този разливащ се алкохол
като писукане на птица,
някой рисува стихове за автограф по тениските.
По широките улици, пълни с колела и тътен,
няма ли да се почувствам премазана,
сплескана и изумена?
А младите с нови дрехи
ще продължават да минават край стария ти дом.

Първо й отрязаха попътния вятър.
А не бе лято. Насъщната лула тютюн
и димната завеса, на които не обръщах внимание.
Защото нямам какво да декларирам,
нямам корен.
Отвътре и отвън тя е една и съща -
с характер на природно надарена кокетка.
Всеки я ухажва,
но никой не я притежава.
Закачат по дрехите й рекламни флагчета.
Хвърлят я в леглото, мятат я насам-натам,
надигат в сърцето й най-високите вълни по този край,
а после се опитват да я погубят.
Но не успяват, а тя остава.
Има много деца
и немалко са наследили страстта й.
Край мен мнозина се споразумяха с нея,
но аз не умея да се обзалагам,
Различен въздух, бури, ветрове,
магьосник трябва, да ме убеди.
И ето те, частица от града,
с гнездо по-древно от популацията гълъби в района.
Но аз виждам в очите ти голямата депресия,
надпреварващите се с кристал уиски,
ръцете ти не лъжат в нервен тик,
че тайната, която дълго пазят,
днес е силикон в гърдите.
Горчив е привкусът, не те прекъсвам.
Не питам и за името. Оставам.
В такова време, дори най-ценното не може да остане.

Обръщам крачките си право срещу дулото,
какво очаква мен и още някой,
когато на площада е сражение?
В критичния момент ми трябва повече усилие
да не избягам, а аз обичам.
Малко хора знаят за това,
нищожно дребна съм да тръгнеш мен,
в лявата пресечка няма никой,
хайде, листа сме, изпокапали от вятъра,
дели ни само един свят с един език,
ти скандирш свят за всички,
а аз скимтя до теб, че нямам против
светът да бъде млад и хубав,
но аз не съм и не разбирам
как ще се събудя с усмивка.
В четирите точки има само една,
където бих дочакала нощта –
където е сърцето ти.

Другите остават по местата.
Тя винаги е по-напред с едно бъдеще,
пътуваме в широкото сърце на щедростта й,
забързани, недосъбудени, горчиви,
а тя ще ни се извини с живописците
в метрото.
Каква жена! – внушава уважение,
не с ябълки, цветя, море в картина.
Диапазонът на вълните й се вдига
все по-високо, заедно с очите ми,
и, колкото по-бял е хлябът й,
бельото й, и снежната й кожа,
по-малко остава, за да разгадая
маниерите и приказката й за нас,
а ти си още по-влюбчив и бесен
и поиска да се оженим,
но днес изобщо не съм сигурна
в силната прегръдка на разтопените ми пръсти.
И е съмнало, а слабото ми място -
да подхвърлям палачинки с плоски стихове
отново ме извежда вън по улиците,
но този път, в едно с разцъфналите кестени,
гълъбите и децата й,
няма да изгубя опора под краката си.
Идва, близо е. Като родилни болки
на темпераментна жена се е надвесила,
като жена, на която да приличам,
ще остана. Жена, която да обичат.