автор: kcekce

13.

Прибрах се без гръм и трясък. Тихо и кротко. Първо отидох да видя Хесусита, после всички останали. Чувствах се до голяма степен виновна, че съм си направила непредвидена отпуска, докато всички тук се занимаваха с нещо.
От друга страна осъзнавах, че имам право на повече почивка от останалите след всеотдайната ми ангажираност при основаването на Центъра. Пък с почуда установих, че хората тук са започнали да ми липсват, когато не съм до тях. И видях, че и аз им липсвам. Навик? Семейство? Сигурно му оставаше още малко време, за да се превърне в такова. Йохан го оставих за накрая. Знаех, че ще има да ми говори дълго и подробно и да ми споделя житейски истини. Затова преди да го посетя се отбих в стаята си за едно релаксиращо душче и баааавно преобличане, съчетано с пушене на цигара. Така поне си представях нещата. Отлагането е най-развитият ми талант.
Когато влязох в стаята си, мислите ми се впуснаха трескаво да се прегрупират по нов начин. Ей на това му се вика „подарък-изненада”. До прозореца стоеше статив за рисуване, в ъгъла няколко платна А3-формат, грунд за маслени бои. На пода до статива – перфектен комплект маслени бои и приличен асортимент четки. Това ми се натрапи в очите на пръв поглед, просто защото прозорецът беше срещу вратата. Връхлетях в стаята с бойна крачка, затова видях останалото чак след като се обърнах. Вдясно от вратата – приличен топ амбалажен картон метър на метър и пълен комплект темперни бои. Вдясно – бюро с включен лаптоп на него и подпряна на стената акустична китара. Просто онемях. Стоях си и се чувствах като малката принцеса от романа на Бърнет. После видях бележката до лаптопа.
„Имай всичко, разхвърляй се, колкото си искаш. Но си помни приоритетите”. Нямаше подпис, а и нямаше нужда от подпис. Никой, който не е прегледал цялата ми биография, не би направил всичко това и не би написал същата бележка. Никой не би се сетил, че най-много обичам да рисувам на амбалажен картон, а не на бял фон. И на никой друг не би му хрумнало да положи толкова усилия, за да се концентрирам аз върху приоритетите си. Представата ми за Йохан като човек и като мой приятел се ъпдейтна за пореден път. Хвана ме срам, че го бях оставила предпазливо за финал на посещенията. В крайна сметка, той ми беше най-близкият човек тук. Виждах това много ясно, само като се оглеждах из стаята. Моят яд от това, че той е надничал в миналото ми, се дължеше основно на мисълта, че той ми няма доверие. Че ме проверява. Всъщност се радвах, че знае повече за мен. Никога не съм имала нищо против хората да ми знаят всички кирливи ризи, дори много често бях фрапирала нови познати с ненужна информация за себе си, без задръжки. Принципите ми гласяха, и все още гласят: „който ме харесва, каквато съм - добре, ако не – да се разберем отрано”. Обичах и целях хората да ме познават.
Преоблякох се припряно-бързо и се замъкнах с гузна стъпка към „офиса” на Йохан – просторна стая с доста голямо бюро, на което се разполагаха компютърът му и купчината хартии, които просто вървяха в комплект с Йохан. Заварих го подпрян на същото това бюро, със съсредоточен израз на лицето. Занимаваше се с педагогическата си дейност, т.е. попълваше и групираше данни за напредъка на хората в Центъра из различните папки на компютъра си и си подготвяше лекциите за следващия ден. Този тип дейност ми беше позната – да адаптирам курса на обучение към различните типажи, замисляйки се кого какво го привлича и кой в какво точно изостава с материала. И как да стимулираш мисълта на някого в нужната посока. Бас ловях, че има отворени още няколко файла – счетоводни, задължително-разпределящи и т.н. Общо взето – Йохан беше потънал в монитора изцяло. Толкова по-показателен е фактът, че буквално грейна в усмивка, когато му привлякох вниманието с репликата:
- Ето ме.
- Радвам се да те видя пак на линия. – заяви той доволно, след като вдигна завеян поглед от монитора.
- Благодаря за всичко. – отговорих му аз ни в клин, ни в ръкав. – Знаеш за какво говоря. Или може би не се сещаш за всичко. Но все пак – благодаря.
- Как беше при двойничката ти? – прекъсна той сантименталните ми откровения и се зае да цъка с мишката.
Замислих се, как точно беше. Интересно – със сигурност. Забавно също. Интимно. До степен много споделено. Носталгично – да. Болезнено – в малка, потискана и контролирана степен. Поучително – много. Градивно? Ще видим. Релаксиращо – донякъде. Трудно – не достатъчно, за да не ми е по силите. Освежаващо – доста. В груба равносметка - общо взето хубаво. Групирах всички тези усещания в едно мътно определение:
- Различно.
- А какво точно търсеше там? – запита той любопитно.
- Разбиране. – отговорих веднага. Този въпрос беше от лесните.
Йохан се подсмихна и вдигна вежди въпросително, докато продължаваше да бърника из разните файлове.
- Намери ли го?
- Определено. – той пресрещна погледа ми с мъгляво-мъдро изражение на лицето си. Изпреварих поучителната му реч. – Знам, време е да потърся разбиране другаде, освен в себе си. Просто имах нужда от това в момента.
- Почина ли си? Че има доста работа за вършене. – Йохан отбиваше непродуктивните теми със злободневни въпроси, също както го правех и аз някога.
- Само ми кажи какво да правя, шефе. – застанах в поза „мирно” и се ухилих.
- Първо – Петер има нужда от помощ за администриране на всичките си сайтове. – вече се бях видяла с Петер, беше задвижил цялата работа покрай изхранването на Центъра чрез интернет-услуги и се въртеше като луд. – Ти имаш опит с тези неща. Най-належащи са порно-сайтовете. Вярвам, че нямаш морални дилеми да се заемеш с тях.
- Никакви. – отсякох аз категорично.
- Второ – искам да дойдеш поне за една-две лекции, да обясниш твоя подход към Мрежата. Със сигурност е различен от моя, на някои може да им бъде по-близък до сърцето.
- Там съм. – съгласих се аз.
- И трето... – добави той, почесвайки се виновно. – Имаме куп бумаги за оправяне, от сметки за тока, до нотариални права върху имота. Ясно ми е, че не владееш немски, но бих се радвал да организираш цялата бумащина и да подбереш нужните хора, които да се заемат с това.
Кимнах сговорчиво. Бях готова да направя всичко на света, от една страна заради новото си „семейство” с бащичко в лицето на Йохан и от друга страна – за да прикрия това, което се канех да направя. Все още не знаех, какво точно ще е то. Ако искате едно малко експериментче, затворете сега за малко тази развлекателна книжка и си помислете какво бихте направили на мое място. Какво точно ще се случи из Мрежата, ако направите нещо? Кога и какви потоци ще бъдат създадени? Кой ще пострада от това? На пръв поглед може да изглежда много просто, но всъщност е една голяма мешавица. Коя комбинация от милионите ще даде нещо достатъчно стойностно, за да се бъркаш във Вселената заради него? Какви рискове е уместно да поемеш? Какво точно ще причиниш на хората в потоците? Чисто субективно...
Оставих тези въпроси за по-нататъшно преосмисляне, за което явно се искаше повечко време, и се заех с изграждането на своя „отговорен” образ в Центъра. Нали се очакваше да си поставя приоритети? Ей ги нà, честито. Отбих се първо при Петер, който ми се зарадва като на златна мина като чу, че ще му помагам за сайтовете. Разбрахме се, какво точно имам да върша като оператор база данни и си чукнахме петица за довиждане. „Бумащината” относно Центъра беше поверена на Тим. Не знам, кой беше решил да стане така. Дядо Тим ли? Който си беше живял като медиум последния кажи-речи век? Какво разбира той от съвременна бумащина, по дяволите? Явно го бяха нагърбили с това, само защото владееше немски и беше навит да си губи времето за каузата. Пратих го да преведе документите при заклет преводач, за да мога изобщо да работя с тях. Освен това му възложих задачата да намери местен юрист, който да се занимава компетентно с цялата работа. Проучването на цялото немско законодателство щеше да отнеме прекалено много време на мен или на който и да било друг от нас, за да бъде ефективно. Присъствието ми на лекциите по темпорална практика беше насрочено за всяка сряда, от 19:00 до 21:00 часа. Шоуто „Как да станеш темпорален медиум за рекордно време”, водещ - Мирна. Току-виж сте си помислили, че съм претупала тези часове, просто за да ми се махнат от главата. Не сте познали. Никога не съм си позволявала да уча хората на грешни неща и продължих в същия дух. На този спектър от задълженията си сигурно отделях най-много внимание. „Студентите” започнаха видимо да дърпат напред, което направи Йохан изключително радостен. Точно пък той, който не приемаше критика и се смяташе за най-добрия педагог, ме оставяше да се „самоизявявам” без да ме прекъсне дори със сумтене. На всичкото отгоре, следеше лекциите ми с доволна усмивка на лицето. Наблюдавах го със странно чувство, все едно мутира пред очите ми, превръщайки се в някакво извънземно създание. Той пък точно да не каже нещо „на въпреки” моите подходи, изглеждаше неестествено. Даже се притесних, да не би нещо да е болен...
Виждахме се всеки ден с всички, по един или друг повод или „просто така”. Смяхме се много и правихме много сериозни физиономии по повод сериозните въпроси. Споделяхме си поредните нужни и ненужни за главния мозък данни. Изградилата се човешка машина работеше с лекота и непринуденост за гориво. Градихме планове за безкрайното бъдеще заедно. Една-две вечери се случи да се напием „колегиално", като аз лично бдително си следях границата, отвъд която ще изръся нещо ненужно на чуждите уши. Дрънках на хората с новата си китара (евала на Йохан, тънките струни бяха метални, а не пластмасови) и превеждах текстовете си на онези, които ме питаха, какво означава това, дето го пея. Някои ме слушаха, други не, трети ме питаха, защо не съм записала албум. Каквото и да ставаше, беше весело и едно такова домашно-уютно. Чудех се, дали наистина имам нужда от нещо повече. Нещо повече от тази потенциална вечност, прекарана с тези прекрасни хора, които дори не бих срещнала, ако си бях останала в своята си Вселена. Но всеки един живот си има нужда от мотивация. Достатъчно силна, за да го осмисли. Моята „силна мотивация” се концентрираше другаде и продължаваше да ме гризе отвътре. Имах усещането за нещо недовършено в живота си, който бях изтрила. Едно такова усещане, все едно си можел да направиш нещо, но си си казал, че е твърде трудно, неудобно, рисковано и неизпълнимо, за да му проправиш път. На хората обикновено им е трудно да се навият да се заемат с нещо такова, на мен пък ми беше трудно да се откажа. Такава съм си, песимистично-ентусиазиран борец за загубени каузи. Като се замисля, разликата идва от подхода към нещата. Дали правиш нещо, защото се налага, или оставяш нещата, които са отвъд логичните доводи да поемат водачеството. Във всички големи начинания има ентусиаст и „мозък” на операцията. При мен бяха две в едно, като „мозъкът” изоставаше. Нормално, защото съм си глупава по принцип... Но винаги бях смятала нещата, които успяват гордо да стъпчат логиката в прахта за особено ценни. Любовта например е такова нещо. Да захвърлиш нещо толкова силно означава, че си твърде страхлив, за да живееш истински... Бях се зарекла да изживея един истински живот заради онези, които вече ги нямаше. Оставаше само истинското да стъпче логиката в прахта...