автор: kcekce

12.

Няколко часа след това, което очаквах да си остане най-прекрасното преживяване в живота ми, се отдадох на лутане в Мрежата. Като малко дете, избягало от вкъщи и мотаещо се из най-затънтените храсти на някой парк. Бях си тръгнала по изгрев слънце, без да будя вече заспалия Наум.
Аз самата не бях мигнала през цялата нощ. Пълнех очи с вече познатите ми незабравими черти, знаейки че за последен път мога да го направя толкова открито и толкова отблизо. Изпарих се като вампир по филмите, с първите лъчи на слънцето. Без дори да помръдвам в леглото. От топлата прегръдка на Наум направо в необятната прегръдка на Мрежата. Изпълнена едновременно с всичко и с нищо. С краткотрайна пълнота и вечна самота. Известно време просто се пързалях по потоците без капка мисъл в главата си. Но самата радост от пързалянето я нямаше никаква. Чудех се, дали не е време да се върна при останалите. Изкушавах се да се нарева на гостоприемното рамо на Хесусита или да се напия до безпаметност с Йохан. В същото време изобщо не си представях, какво точно да им кажа и се колебаех, дали да не им спестя всичко. Хич не ми се искаше да ги натоварвам с моите си глупости.
Умирах си да си поговоря по въпроса с някого, който да ме разбере правилно. Пък открай време знам, че освен мен самата, никой не може да ме разбере правилно. Затова се насочих, стискайки палци за успешна мисия, към най-близкия вероятностен поток до моя. Потока, в който Мирна не беше станала темпорален медиум и беше продължила да си живее живота по природните закони. Познавам се. Мирна ще ме приеме, без да се шокира. Мирна ще се зарадва да чуе това, което имам да й кажа. Че някъде и някога любимият й човек е жив и е добре, че миналото остава в регистрите завинаги. Мирна дори ще се зарадва просто да ме види, ако не друго.
Стоварих се от Мрежата най-собственически в собствената си стая. Определено ми беше приятно да се окажа пак там. Всичко в тази стая бях трупала с години, нагласяйки го според настроенията си. Новодошлите там се озъртаха като в музей. Обитавах таванското помещение на къщата, със скосен таван, крепящ се на дървени греди. Мебелите бяха събрани от кол и въже, голяма част от тях импровизирани. Хоризонтален тесен шкаф с остъклена витрина, двуетажен рафт за книги и един стол, на който стоеше огледалото. Малко диванче, което се разпъваше на легло персон и половина и едно канапенце, затрупано с дрехи. Макари от кабели, върху които стояха цветята ми. Странна наглед комбинация от натрупани върху стари компютри и дървени цепеници дъски, която представляваше работния ми кът. Поседнах за няколко минути на старата автомобилна седалка пред компютъра, която навремето ме беше отървала най-сетне от постоянните болежки в кръста и задника при дълъг работен ден. Седях и се ровичках из дреболийките наоколо, оглеждайки бившата си стая-крепост. Останалото пространство беше заето от стайни цветя, безполезни сувенири и споменчета (включително конски и телешки череп), надписи и рисунки по стените и мои картини. Още преди да се запозная с Мрежата, се чудех, къде да си слагам картините. Сега бяха още повече. Ужас! За момент се почувствах късметлийка, че не ми се налага да оправям целия този хаос. После запретнах ръкави, полях цветята, изчистих помещението и поподредих малко разпръснатите навсякъде дрехи. Мирна 2 не си беше вкъщи. Разбира се, този момент беше подбран от мен нарочно.
Мирна 2 се прибра около 01:00 часа през нощта, след среща с приятели. За да не я стряскам бях оставила отворен на компютъра един Word-файл, който гласеше с големи букви „В съседната стая съм, ела да си поговорим”. Знаех, че Мирна най-вероятно няма да си легне да спи, без да е погледнала и изключила компютъра си. Седях си кротко в другата половина на таванския етаж, очаквайки Мирна 2 да се прибере вкъщи. Продължавах да следвам стратегията си да не се намесвам в миналото и да не създавам нови вероятностни потоци, като например поток, в който Мирна среща Мирна някъде в миналото. Всички имаме властта да променим бъдещето, но да се месиш в миналото е като да пренаписваш стара тетрадка. Просто ти се налага да триеш с гумата. Аз исках да се намесвам само в настоящето и бъдещето, като всеки нормален човек.
Мирна 2 се прибра, завтъкнала слушалките на МР3-плейъра си в ушите, без да чува каквото и да е. Беше навлякла любимия си/ми размъкнат бял панталон с много джобове, който сваляше без разкопчаване. Наблюдавах я през отворената врата между стаите, достатъчно скрита от тъмнината в съседното помещение. Видях я как сяда пред компютъра на старата седалка от автомобил „Шкода”, пльосната директно на пода. Видях я, как прочете оставеното от мен послание. С озадачен поглед. Видях я как става и се насочва към съседната стая.
- Здрасти. – казах аз, изправяйки се пред нея. – Аз съм Мирна. Донякъде аз съм Ти.
Както и очаквах, тя занемя за момент. Има данни, които човешкото съзнание не може да обработи за кратко време. И моето съществуване беше в рамките на това правило. Мирна 2 ме гледаше съсредоточено, прехвърляйки из ума си възможни и невъзможни версии на случващото се. Чудех се, дали няма да ме халоса по главата с някой тежък и тъп предмет. Сигурно и тя това се е чудила. После тя протегна десница към мен и каза:
- Здрасти, аз също съм Мирна.
Стиснах собствената си ръка със странно чувство на близост. Всеки е стискал дясната си ръка с лявата и обратно, но не и лява с лява или дясна с дясна. Това определено беше странно. Познавах дланта си, с всичките й мазоли и изядени кожички покрай ноктите, познавах начина, по който се здрависва тази десница и силата, с която стиска. Преценена според отклика отсреща. Любопитно ми беше, как ще си стиснем ръцете двете, при положение че всяка една от нас винаги се беше нагаждала към събеседника. Получи се едно здраво приятелско ръкостискане, което автоматично премина в захващане палец-палец. Както бяхме свикнали и двете да се здрависваме с приятелите си. Може би всички възможни бариери между нас паднаха още тогава, или дори преди това. Тя все пак беше единственият човек във вселената, който беше преживял абсолютно същото като мен и ме разбираше изцяло. Едно от натрапчиво-циничните гласчета в главата ми се обади, че „вече няма да си говориш сама, а със себе си, хи-хи”.
Колкото и да бяхме еднакви, явно тя беше поне малко по-различна от мен. Иначе изобщо нямаше да се срещнем. Една от нас двете трябваше да е темпорален медиум, за да се срещнем. Както и да е, бях дошла тук за разговор и се бях подготвила за него. Изкарах от съседната стая няколко бири и две кутии цигари. Отворих две бири и седнах с наздравица на уста до Мирна 2 да й обясня нещата. Циничното гласче в главата ми се изкиска, че „вече няма да пиеш сама, а със себе си”. Теглих му една майна, вече познавах Смърделин достатъчно добре. Досаден и нетактичен е, но всъщност не е лош човек. Крайно искрен е, но никога не се сърди. Перфектната компания за диспути. Но да оставим Смърделин настрана.
Мирна 2 си мълчеше предпазливо, в очакване на някаква информация, която да обясни присъствието ми. Разбирах я много и твърде добре. Но нямаше начин да не започна отдалече... Цялото обяснение отне около две изпити бири време, през което тя ме прекъсна няколко пъти с въпроси от сорта „я го уточни това по-подробно” и „обясни ги тези темпорални термини най-сетне!”. След като млъкнах изчерпана, Мирна 2 чукна бутилката ми със своята за наздраве и отпи поредната юнашка глътка.
- А защо всъщност си тук?
Съвсем резонен въпрос. И аз бих искала да знам.
- Видях се с Наум. В поток, където съм умряла.
Мирна 2 помълча няколко секунди втрещена.
- Майко мила... Той как е? Как го преживява?
- Зле. – свих рамене. – Знаеш не по-зле от мен, как го преживява.
- А ти... – тя се замисли за момент, чешейки се по рошавата глава. Беше се подстригала късо, за разлика от мен, дето не си бях пускала косата толкова дълга от години. – Ти за какво всъщност отиде там? Това не е ли леко тъпо?
- Много е тъпо. – изсумтях аз. – Няма нужда да си мериш думите с мен, всичките фалшиви прояви на учтивостта ти са ми познати от първо лице.
Тя разтръска глава с досада и смръщи лице пренебрежително. Вече беше доста на градус и я избиваше на постоянна смяна на смешни изразителни физиономии, заради които винаги излизахме ужасно на снимки.
- Добре тогава, ще го кажа иначе. Къде по дяволите ти беше акълът, че отиде там? Ясно ти е, какъв шок е това за него. И че не можеш да останеш там.
- И аз не знам, къде ми беше акълът. – разтърках очи уморено. – Сигурно в дупето, при останалите неща... Ситуацията малко се пообърка.
Разказах й всичко до последната подробност, наблюдавайки как на лицето й се сменят изражения на майчински яд тип „какви ги свърши пак?”, на тиха и усилено потискана завист и на също толкова усилено потискана болка.
- Защо не му каза каква си? Защо го излъга, че сънува? – каза тя с нотка горчива завист в гласа.
Това вече беше тази част от нас, в която се различавахме. Аз бях мислила твърде дълго върху това, какво искам и какво не искам да си позволя като намеса в Мрежата. И това, какво искам и какво не искам да си представям като собствено бъдеще.
- И какво ако му бях казала каква съм? Щеше ли да е по-добре?
Оставих я да помисли върху нещата, които на мен ми бяха ясни до болка, но за нея бяха нови и току-що поставени за обсъждане. Знаех, че ще стигне до същия извод. Мирна 2 се намести по-удобно върху възглавниците на пода и си запали поредната цигара. Вече беше видимо пияна, все пак й се бях изтърсила на главата след като вече беше пила, че й донесох и още бира. Но щом още не беше заспала, би трябвало да разсъждава горе-долу трезво, макар и по-емоционално. Познавах я от-до.
- Права си. Това просто не е естествено. – каза тя накрая и си дръпна от цигарата.
Разбрах мисълта й само от една дума. „Естествено”. И двете измервахме цената на нещата в единици „естествено”, „истинско” и „красиво”. Останалото беше „трябва” или „мързи ме”. Да остана до Наум, каквато съм, нямаше да е нито естествено, нито истинско. Може би щеше да е красиво, но с елементи на трагедия и за двамата. В момента, в който той започне да остарява видимо, а аз не. Или в момента, в който започнех да го лъжа и да се самоунищожавам, за да остарявам заедно с него. Както и да е, просто нямаше да е естествено във всички случаи.
- Най-сетне чатнах, защо си дошла тук. – тя протегна ръка и разроши косата ми доста грубичко. – Много ли ти е криво?
- Ужасно. – въздъхнах ядно. - Имам възможността да направя адски много неща, които ми се искат и никакво осмислено желание да ги направя... Май просто трябва да се поосъзная малко, за да стана пак адекватна. Чувствам се като сполетяна от синдрома на стотинката, изтървана в канала. Там си е, лежи си, но знаеш, че няма да го ядеш.
Спогледахме се и се засмяхме и двете. Този случай беше познат и на двете ни, само дето при нас не ставаше дума за стотинка, а за топка сладолед. Тогава бях на морето с ужасен махмурлук и без пукната стотинка и тогавашното ми гадже ме беше почерпило сладолед. На второ близване сладоледената топка падна от фунийката на земята, в прахта. Хвана ме яд до просълзяване. Не знам, дали беше от махмурлука или просто защото не съм добре с главата, но за момент се почувствах като двегодишно дете, което ще ревне за сладоледчето си. Един приятел тогава ми каза, че познава това неописуемо гадно чувство. Като да изтървеш 50 стотинки под решетката на канала и да минаваш всеки ден покрай тях, знаейки, че са твои и без да можеш да си ги вземеш. И ги виждаш как си лежат там. Просто ти късат нервите, въпреки че са само 50 стотинки.
- Защо не ми останеш на гости за два дни? – каза Мирна 2, когато спря да се смее. – Имаш доста за разказване. Даже бих си го записала, за да не забравя нещо.
- И ти имаш доста за разказване. Определено ми е любопитно как я караш тук и как вървят нещата. – тя сви рамене.
- Как да я карам, всичко си е екстра. – махна тя с ръка. - Само на себе си се дразня. Е, ще останеш ли за два дни? Ако те подстрижем като мен или се размотаваш наоколо с кърпа на главата, баща ми изобщо няма да се усети.
- Нави ме. – ухилих се аз. – Дори мога да те замествам на работа, ако ти се прави нещо друго. Колко години съм си мечтала да имам клонинг, който да работи, докато си гледам кефа! Пък на мен ще ми е носталгично-приятно да си поработя пак старата работа.
- Бих се чувствала горда да ти откажа, ама няма. – разсмяхме се и двете като катили. – Но определено искам да чуя цялата история в подробности...
Тя се плесна демонстративно по челото и се втренчи в мен с леко психарски поглед.
- Осени ме идея. И то много вдъхновяваща.
Почувствах се леко притеснена. Кой знае, какво й е хрумнало? Имах твърде много неочаквани идейки и настроения, за да предвидя действията на второто си „аз”, колкото и да го познавах. А и все пак двете бяхме поне малко различни, макар и да се бяхме разцепили на две отделни личности само преди около година. А и тя беше на N-брой бири...
- Да напиша книга въз основа на твоята история. – продължи Мирна 2 въодушевено. На мен лично ми олекна, че е нещо толкова невинно.
- Много добре знаеш, че не довършваме нищо, което пишем. – свих вежди скептично. - Освен ако не си отбелязала точка с някоя творба през последната година.
- Не съм. – ухили се тя самонадеяно. – Но ти обещавам най-тържествено, че това ще го завърша. Пък ако идваш редовно да ми разказваш - със сигурност. Не че не мога да си измисля нещо, но няма да е истината. А и все още не си представям края.
Почувствах се леко тъпо, че ще се превърна в художествена измислица. Но защо пък не? Изведнъж ми стана интересно да прочета тази книга, въпреки че тя все още не съществуваше.
- ОК, ще ти помагам, доколкото мога. Но ме пиши главен редактор.
- Нямаш проблеми за това. – скрепихме споразумението с чукване с бутилки.
Когато след около час си легнах скапана (все пак не бях спала повече от тридесет часа), Мирна 2 седеше пред компютъра с леко заплашителна усмивка и щракаше по клавиатурата с хъс и завидна скорост. Оставих я да се вдъхновява и заспах блажено. Някъде по изгрев слънце тя си легна до мен и двете заспахме прегърнати. Отбелязах си наум с горчива усмивка, че това е едва вторият път за повече от година време, в който съм си легнала гушната до някого.
Събудих се преди Мирна 2 от звъненето на собствения й будилник. Явно се беше дала всичко от себе си предния ден както с пиенето, така и с писането, защото спеше непробудно. Станах и пуснах новините в сайта, за който работеше. Това й беше единствената спешна работа за деня. После от чудене какво да правя се зарових из файловете на компютъра, за да видя какво се е случвало тук през последната година. Спрях се по-задълго на папката със снимките. На някои от тях се усмихвах, на други ми идеше да зарева, трети пък виждах за пръв път. По някое време баща ми чукна на капандурата на тавана и се стреснах не на шега. Приготвих се да се изпаря бързо в Мрежата и изломотих със сънен глас „Какво?”. Без да отваря капандурата, той отговори, че излиза. Вече бях позабравила чувството баща ми да ме нервира по цял ден и да се натрапва в стаята ми пиян на тараба. Всъщност точно в онзи момент много ми се искаше да се видя с него и да си поговорим... Но след известно време размисъл стигнах до адекватния отговор. Едно „Ху’у” с нотка на досада.
Мирна 2 се събуди от този обмен на реплики и се прозя шумно.
- Май съм се успала. – намръщи се тя, след като погледна телефона си.
- И още как. Пуснах ти новините.
- Леле, златна си. – ухили се тя сънено и събра сили да стане от леглото. – Пикае ми се като на куче...
След като се върна от тоалетната двете седнахме да пием кафе.
- Е, как вървят нещата тук? Вчера нищо не сподели.
- Всичко си е ОК. – сви рамене тя. – Сестра ми ще ражда идния месец и баща ми е понамалил пиенето по този повод.
- Това си е чудесна новина. – двете се изхилихме. – Как е клубът?
- Крета долу-горе. Малко умряла работа. Сума хора се катерят веднъж на високосна година. Имаме и няколко нови члена, дето са по-активни.
- А как е... – потърсих нужните думи. - ...твоята апатия?
- Знаеш, че не ми се приказва за това. – каза тя кисело.
- Ти пък знаеш, че ми е любопитно да го чуя.
- По-добре... – въздъхна тя замислено. - Или по-зле? Не знам, свикнах. Чувствам се нормално, освен че съм десет пъти по-малко емоционална и имам десет пъти по-малко вяра в каквото и да е. Но и така животът си е хубав, макар и не феноменален. Обръщам повече внимание на хубавите неща. Дори на онези, които не съм забелязвала преди.
- Ще ми се да можех да ти покажа нещо. – махнах с ръка обезкуражено. - Но без зумер няма как да стане.
Мирна 2 се въодушеви видимо и дори изчопли няколко гурела от очите си, преди да проговори.
- Да ми покажеш нещо из потоците? Какво?
- Като цяло, много неща. Но едно по-конкретно. Мирна и Наум щастливи заедно. – ухилих се аз. – Е, още се поскарват от инат, но се сещаш, за какво говоря. Заедно са и не са преживели цялата тази простотия. Определено ми се пълни душицата като ги гледам. Тях и хората около тях. Много е различно.
- Не може ли да се намери някой зумер да ме разходиш? – измънка тя с умолителна физиономия. Поклатих глава отрицателно.
- Йохан ги унищожи всичките много старателно... – после се замислих с някакво лошо предчувствие, че пак съм намерила прекия път към Ада и любопитството няма да ме остави намира, докато не отида там. – Макар че зумери има. Само че в миналото.
- Чакай малко... – Мирна 2 ме накара да замълча с жеста „тайм-аут”. – Онези от миналото със зумерите... Те не могат ли да дойдат и да ви ебат майката, както сте си? Разбрах, че няма пътуване в бъдещето, но това вече се е случило. Не е бъдеще вече, настояще си е.
- Как да ти го обясня... Объркана история е. За тях това бъдеще не съществува. Т.е., не е съществувало тогава, когато са можели да пътуват из Мрежата. – тя продължи да ме гледа озадачено. Реших да поясня нещата. – Те не могат да достигнат това бъдеще, в което сме ние. Защото когато се е случило вече не са можели да пътуват. Няма вероятностен поток, в който те да пътуват до нашето настояще. Защото когато са можели да пътуват, това бъдеще го е нямало. А после вече не могат да пътуват.... Разбра ли ме?
- Почти, но май все още ми се губи цялата логическа схема.
- Те не са извън времето. – разпалих се аз да провеждам лекции. Йохан добре ме беше подковал, заслужаваше букетче цветя и червена ябълка на следващия урок. – Медиумите са извън времето така или иначе. За онези кретени със зумерите престоят им „извън времето” приключва в момента, в който му сложихме край. Освен това са мъртви. И мен да ме убиеш някъде, няма да се върна повече. Ще си остана в миналото. Макар и да съм била извън времето до момента на смъртта си... Наистина е объркано, но си има логика.
Тя сведе поглед към черджето на пода замислено. Очите й шареха наоколо, както шареха и моите, когато пресмятах някаква възможност с много фактори. После Мирна 2 си запали цигара и взе да сърба активно от кафето си, което значеше, че се е замислила още по-сериозно. И двете имахме манията и нуждата да правим няколко неща наведнъж. Т.е., не можехме да се съсредоточим върху някакъв проблем, ако не правим нещо с ръцете си, да кажем.
- Значи е напълно възможно да се намери зумер. – каза тя накрая, нарушавайки тишината. Дойде моят ред да си запаля цигара.
- Напълно възможно е... Но е като да отвориш кутията на Пандора.
Тя ме погледна в очите. Със собствените ми очи и със скептична усмивка на уста.
- Значи, напълно възможно е да го направиш. – замълчах си, но тя продължи да ме зяпа с лукава физиономия. – Това е предизвикателство, пред което няма да устоиш, докато не си опитала. Рано или късно. Имаш цялото време на света, но няма да устоиш.
Тази нейна увереност събуди ината ми от зимен сън. Тя си представяше всичко като виц или като математическа задачка. Моето отношение беше съвсем различно.
- А защо пък да не отида още сега да затрия целия основен поток на „диспансера” и да приключим с този въпрос?
- А какво точно ще стане тогава с всички, които са там? С теб и Йохан включително?
Отговорих й честно. И без това бях решила да не трия повече, всичко беше просто блъф. Може да си говоря със себе си и да пия със себе си, но да лъжа себе си не е в моя стил.
- Нямам представа. Може да изгоря всичко, със самата мен включително. Може и да офейкаме двамата с Йохан, като единствени „будни” там, когато усетим, че потокът „гори”... – умът ми трескаво прехвърляше всички възможни комбинации. - Не, това няма как да стане. Йохан може и да офейка, но ако аз офейкам, това ще създаде две Мирни-медиуми в Мрежата, което е изключено... Значи, поне себе си ще изгоря със сигурност. Пък и останалите, които са в капана на спрения поток, вече ги има в друг поток в бъдещето... Едва ли ще продължат напред по времето... Не знам, няма подобен случай, който да ми е известен. – предадох се аз. - Някой да се върне назад в спрян поток, където вече е медиум и да започне да трие...
- С други думи, няма такъв кретен в историята. – каза тя, след като замлъкнах озадачена. – Щеше да го кажеш сама, ако не се правеше на много умна и всемогъща.
- Я си гледай живота и преводите! – ядосах се аз и се хванах да изхвърлям пепелниците. Пак бяхме оръсили черджето с пепел, да ни изсъхнат дано некадърните ръчички...
- Точно от този живот си избягала. – тя просто умишлено ме дразнеше, да й се не види! – Да беше останала тук да си го гледаш, като толкова ти харесва.
Обърнах се към нея с пълен пепелник в ръце и ми се прищя да я прасна по тъпата тиква с него.
- Мислиш ли наистина, че ми харесва това, което ми се случи? Направо си умирам от кеф! – размахах ръце в необмислен жест и фасовете се разпиляха по пода. – Завиждам ти също толкова, колкото ти завиждаш на мен. Познато ти е това тъпо чувство „какво да правя с цялата тази отговорност” и „кой ще го свърши, ако не аз”! Отворих си нови вратички с още повече възможности и още повече отговорности! Много ми се иска, да не бях толкова сдухана онзи ден и да бях на твое място сега... Иска ми се всичко да беше по-просто. Но няма начин да променя това. Адаптирам се към обстоятелствата. Опитвам се да не допускам фатални грешки. Опитвам се да не правя неща, за които да съжалявам впоследствие. Опитвам се да бъда полезна. Всичко, което и ти правиш, но се налага да мисля много повече! Ти нямаш представа, какво е това чувство, както и аз нямам представа, какво е да остана тук...
Млъкнах и се заех да събирам разпилените по пода фасове. Само това липсваше, да се скарам със самата себе си във вероятностен поток... Оставаше и да се сбием и шоу-програмата щеше да е пълна.
- Само това липсва, да се скарам със себе си... – каза Мирна 2. – Да се посбием направо и да приключим по-бързо с разногласията?
Не издържах и се разсмях. С пълно гърло. Даже не можах да спра да се кикотя поне две минути. Нелепо е да се караш със себе си. И е абсурдно да се сбиеш със себе си. Не и когато и двете „аз” разсъждават върху нещата по един и същ начин и с известна доза чувство за хумор. Когато спрях да се кискам, вече бях клекнала до Мирна 2 и се държах за рамото й, за да не падна от смях. Тя също се хилеше, явно се беше сетила, че си мислим за едно и също. Хрумна ми един въпрос.
- Ти защо ме покани само за два дни на гости? Очакваше да се сдърпаме или по друга причина?
- Спокойния ще дойде утре вечерта.
„Спокойния” беше прякорът на най-добрия ми/й приятел. Представих си за момент, как си седим тримата и се разбираме от половин дума... Ега ти скучния диалог... Иначе Спокойния беше достатъчно спокоен, за да възприеме нещата нормално, независимо от всичко. Но аре, няма нужда. Мернах с периферното си зрение странно доволния поглед на Мирна 2 и ме осени една неочаквана мисъл.
- Вие да не би нещо?.. – Спокойния от години си идваше на гости като у дома си и беше приеман по съответния начин. Но този поглед в очите й ми беше странно познат. Тя се усмихна перверзно.
- Пооправяме се чат-пат. Но двамата сме твърде еднакви и твърде близки, за да променя това нещата.
Разбирах, за какво говори. Липсата на ревност, на собственическо чувство и на налагане на граници върху личната свобода оставяше една връзка твърде отворена, за да се говори за нещо конкретно. Но щом се случваше, значи беше нещо хубаво. Зарадвах се и за двамата. Спокойния беше човекът сред живите до мен, който ме разбираше възможно най-добре. Беше претърпял същите като мен или подобни промени в себе си, тъй като и тримата души, които загубих, му бяха твърде близки. Много пъти си бяхме говорили на един и същ език по този въпрос (и по много други), ядосвайки се един на друг „защо ми взе думите от устата?!”. Беше от този вид близки същества, които си остават също толкова близки, познати и любими, дори и да не се виждате с години. Освен това беше единственият мъж на света, с когото бяхме спали голи и прегърнати, без дори да ми хрумне идеята за секс. Уютно пристанище във всякакви моменти. Споделена топлина при всички обстоятелства. Пълно разбиране по всички въпроси. Незаменима компания за всичко. Защо не? Съвсем възможно беше да стане нещо много красиво от цялата тази работа. Обърнах се усмихната към Мирна 2.
- Успех, сестриче. – потърсих ръката й и я стиснах. – Според „темпоралните” суеверия, щом този поток е останал, значи може да стане нещо хубаво от него.
- Ще направя всичко възможно да стане нещо хубаво. – усмихна се тя в отговор. Аха да кажа още нещо, когато усетих раздвижване в Мрежата. Липсваше ми практика, за да бъда добра колкото Йохан в следенето на Мрежата и през повечето време я оставях настрана. Но това раздвижване беше твърде близо. Тъкмо се зачудих от какво ли е предизвикано, когато видях погледа на Мирна 2 да се спира някъде зад гърба ми и усетих потупване по рамото си. Един познат глас прочисти гърло многозначително. Обърнах се с кофти предчувствие.
- Извинете ме, че се натрапвам без покана. – подхвърли Йохан кисело и прибра ръце в джобовете на дънките си. – Приключи ли със скитането или смяташ да се видиш и с всичките си останали двойници в Мрежата?
- Теб пък това какво те засяга? – заядох се аз. Малко ме стресна, не очаквах да го видя тук, но пък продължаваше да ме ядосва като всеки друг път. – Винаги съм си мислила, че това, с кого се виждам, си е чисто мой проблем.
Йохан седна с тежка въздишка на пода до мен.
- Няма те от два дни. Да ти е хрумвало, че някой може да се притесни за теб? – запита той невинно и ме изгледа с укор. Позасрамих се леко, но преодолях тази моментна слабост.
- Не си ме предупредил да оставям бележки, когато излизам. – вметнах с равен тон. – Можеше поне да се представиш, кавалер с кавалер... Това е Йохан. Йохан, това е Мирна.
- Виждам. – изсумтя той, протегна ръка към Мирна 2 и двамата се здрависаха. – Удоволствието е изцяло мое... А ти не ми отбивай номера с лекция по етикет.
- Какъв номер, тате? Ще ме мъмриш ли или какво? – излигавих се аз. Мирна 2 се подхилкваше тихичко, докато той въздъхна обречено. Явно все пак беше в миролюбиво настроение.
- Какво изобщо правиш тук? – оцъкли ми се той насреща.
- Пия кафе, не виждаш ли? – сръбнах си демонстративно от чашата.
- Не това имах предвид. – рече той злобничко. - Не разбирам какво изобщо те е довело тук. Предположих, че ще си някъде из родните си потоци, но очаквах да те намеря на друго място.
Друго място ли? Не казах нищо, но го погледнах въпросително.
- При друг човек, да кажем. Знаеш, за какво говоря. – уточни Йохан.
- А ти откъде знаеш? – започнах леко да побеснявам. Друг човек ли? Йохан откъде знаеше, при кой човек бих отишла? Той пък сякаш се смути.
- Направих малка проверка на миналото ти, още преди доста време. Все пак, почти не те познавах.
- И аз не те познавах, но си направих труда да те опозная, без да се ровя в историята ти. – чувствах се в малка степен излъгана и до голяма степен... подценена. Какво, толкова малко доверие ли заслужавам, че да ми се съставя досие?! Освен това, кой му е дал правото да си разсейва скуката с филма на живота ми? Той поклати глава с физиономия тип „не ме разбра правилно”.
- Нали се беше притеснила за това, че си изтрила потока си? Веднъж реших да проверя какво точно си изтрила. Да те успокоя, че всичко е наред, ако се налага. Но докато стигнем до този разговор, ти вече беше достатъчно напред в обучението, за да видиш всичко сама.
- А ти какво точно имаше в устата си, когато не ми каза, че си ровил из миналото ми? – троснах се аз. Йохан ме погледна в очите, самото олицетворение на искреността.
- Просто ти го спестих. Голяма работа. Но пък честно казано, миналото ти е впечатляващо... И за теб се отнася това. – обърна се той за момент към Мирна 2. – От една страна впечатляващо, от друга... малко разхвърляно. Но нямах представа, че рисуваш. И много други неща. Начина, по който се оправяш с хората. Начина, по който правиш нещата. Ужасно е хаотичен, но като се загледа човек, намира някаква логика.
- Хич не си мисли, че ще се разминеш с ласкателства. – заплаших го аз.
- Както и да е, какво ще кажеш, да се прибереш в Центъра най-сетне? – натърти той. – Хесусита си оскуба косите от притеснения. Андре и Паша също, макар да се правят на по-хладнокръвни.
- Защо те не ме потърсиха тогава?
- Не познават родния ти поток, гламчо. – възмути се той от недосетливостта ми.- Ако си мислиш, че и аз лесно съм го намерил навремето, лъжеш се. Но този път ми се наложи само да потърся темпорална аномалия в твоя основен роден поток, а не другаде. – Йохан плесна ядосано с ръце по коленете си. - Защо ми задаваш тъпи въпроси? На нищо ли не съм те научил?
- Имам ръбове за изглаждане, признавам си. – примирих се аз. – И нужда от повече практика, за да не се замислям толкова върху простите неща.
- Защо не се концентрираш върху практиката си и ръбовете си, преди да започнеш да се мотаеш насам-натам необмислено? – изръмжа той. – Другото, което видях в миналото ти е, че се учиш ужасно бързо. В началото. Това го видях и от първо лице. Но после зарязваш всичко да се оправя, както намери за добре. Разхвърляш се между сто неща, които ти потръгват идеално и не правиш нищо по-сериозно с тях.
Поех си въздух шумно да възразя, но той ме прекъсна преди да съм започнала да говоря.
- Да, твърде много са. Нещата, които ти потръгват. Нещата, за които имаш някаква дарба. Но е време да ги систематизираш по приоритет.
Така си е. Това си го бях мислила много пъти, но да го осъществя беше нещо различно. Кое от всичкото да оставя настрана? Мирна 2 се обади неочаквано, прекъсвайки двустранния спор помежду ни.
- И аз съм си го мислила същото. Че трябва да има нещо, върху което да се съсредоточа изцяло. Но накрая стигнах до един извод, който тя може би още не е намерила или просто е само мой. Аз не искам много, искам всичко. – тя сви рамене. - От всичко по малко. Не искам грандиозни неща. Просто искам всичко.
Йохан протегна ръце към небето, тръскайки ги в някаква пародия на отчаяна молитва.
- Чудесно, вие искате всичко! Но някои неща от всичкото са свързани с повече отговорност. – той се обърна към мен с уморена физиономия. – Две Мирни наведнъж ми идват в повече. Ще се прибереш ли в Центъра с мен или да предам нещо на всички обезпокоени хора там?
- Ще остана още една нощ тук. – отговорих след секунден размисъл. – С Мирна имаме какво да си кажем. Но прати поздрави на всички. Утре сутринта в настоящо време ще съм при вас.
Йохан въздъхна с доза задоволство.
- Поне се замисляш върху това, да не правиш нови притоци. От настоящето в настоящето, нали така?
- Да, шефе. – козирувах палячовската.
- Добре тогава, тръгвам. Приятно изкарване, дами. – той целуна ръка на Мирна 2, докато аз получих грубо сбутване рамо в рамо. – Ще си поговорим утре вкъщи. – прошепна ми той на ушенце заплашително. На мен пък „вкъщи” ми прозвуча много мило.