Продупчена
от думи тишината,
провисва
като дрипаво платно
над мене.
Апатичност в сетивата -
говориш ми,
а все ми е едно...
Претръпнах от фалшивости.
Прежалих
неизживяното –
написано било...
Скроена нашироко все забравях,
че пътят с теб
се вие през ждрело...
Ти в мене не надзърна –
не попита –
душата ми,
със привкус на гнездо
дали не е подслон за чучулиги?...
Душа,
със орисия на блюдо,
да храни гладни.
Гладния нахраних
със себе си, дори го напоих.
И възмездих се –
с болката от раните
в капан за чувства
жива се вградих.
Сега ела.
Покорна ще те чакам.
На четири очи.
Без преамбюл.
Да си простим взаимно,
без протакане.
Ела на чаша вино.
Без татул.