автор: apostolicia

И тиа ми били авджии! Не видат ли се, че не бият на кво удАрат, пушки зарамчили! Фу!
Лисицата вечер изведе лисичетата да си играат, а они тичат: „Мама, мамо! – викат – идат авджии!” „ Така ли, бе! – речЕ макьа нги – чекайте да видим кои са! Погледне, погледне, па рече – О, не бойте се, деца, играйте си, тва са Миал Манафски, Иван Швейко и Шпикеро.” Така ги подбъзва Сандо на козарнико, де.
Швейко един път така се накукумендзил, че заспал, кък си бил на пусия. Като се събудил, не помнел нищо, та си пошол без пушката. Кво ли си е викАл? – „Я сигурно съм доваждал за дуди у гората!” После пушката му я беа намерили едни козаре, та му а донесоа. А онаа, ньегвата, ква а бесна, го млатИ с прикладо чък до куфнята.
Шпикеро е добър за авджия, що се не види у темницата ма никак. Чрън а на къклица, син-котлен, сал зъбИте му се белеат. Кво а останало от них, де. Има си един-два, колко да си пука доматите, ама от ушите му иначе две земньени паници пача можеш да напраиш.
И Миал не е мал, дип че е Ленка да го стега, че иначе и он а се слекъл дното, готов а за саденье. Оня ден бъбрааме, не работи ми се, каа. Викам му: „Абе, Миале, па ти на колко годин си?” На 74, каа. „Па кво щеш да ти се работи, викам. Макья ми умре на 72, тато умре и он на 72, тъщата умре още на 70. Но на тиа години се мре, ти сакаш да ти се работи.” Разсръди ми се, три недели вече не бъбре с мене. Я па ша си разплетем чорапите!
Знааш ли кво ме е най-яд и не мом да се начудим?! Нали знааш Аграномо? Он чуваше едни щравурсе. Голема стока, кво прикааш! Изпърво беа колко пуйки и едни такива с едни грозни клювници, не е ти у памет. Ама после одраснаа, надвишиа фурнята. Глеаш, стръчи една гуша с една мининка глава и сал разгледва. Цело село се извърви да се коколи на тиа щравурсе. И от градо доваждаа едни, дека ги дадоа по телевизоро, а Аграномо тоа път – къ така – беше трезен. Къ се беше овардил, не мом да ти кажем. Иначе до обед се е ослушАл, а къде икиндия вече си е изпаднАл из обущата, ама те тоа път се беше овардил, докъде си не отидоа ония с камерата, де. Та разнесе му се славата на Аграномо, де. Нали са до пъто, мине ли кола, спира ората да показват на дечурлиата щравурсете. Нарасна му положението.
Ама нали си е пус пустиняк, напие се, та чък се олисвети, а щравурсете се кракнат през ньега и избегат. Къде ли ги не е намирал. Ама един път били излезнали на шосето, бъш на завойо. Отгоре излетел един тир, а оно – тамън се заздрачило. Като ги видел шифьоро, така се стреснал, че надул свичките свирки, къде имал тиро. И като ревне оня камьон, и като побегнат ония кокошки, та чък у Йосифското. Нема намиранье. Аграномо помбегнал по них, ама стига ли се тоа пустиняк. Тава бега много. По некоа време стигнал единио, издебнал го отзаде и му фърлил дреата си на главата. Ей, колко и да а голема, кокошката си е кокошка. Но си е с името! Тава помислило, че се е стемнило и легнало да спи, та Аграномо го завръзал и го довел у ним. Ама другите два не можъл да стигне. Та на заранта викнал Миал, ли са преко плето. Зел Миал пушката – не че щела да му требва и не че мое да а носи, ма така – за тежест. И нали било валело, та по щрапките, по щрапките – право у Гергич. Добре, ама щравурсете се били много уплашили, та тиа двамата - падали-ставали, падали-ставали, станали за живо чудо, оваляли се, накаляли се, чеелите нги се натропали с тиня. Накрая Аграномо рекъл: „Стреляй, бай Миале, бал съм му дома, тва ми Узе виделото!” Миал поседел, поседел, не чекал много да го канат, де. И като дигнал пушката, рапнал ги и двата. „Те сега, Ванчо, ти ша ги носиш до село, че я съм дрът и не мом!”- рекъл. Брей, майсторо! Дрът бил! Питай го дали е дрът като почне да сади пролетсан, зинал а като ала да оработи наията!
Та те тава не мом да се начудим. Те, ти ми кажи, справедливо ли е най-пишман авджията да се фали из цело село, че е отстрелЯл такава стока?!