автор: LeoBedrosian

бели стихове

Мръква се.
Черен злак
покрива морен град,
стъпва на гърдите ми
задушаващо.
Стъпките на уплашена
жена отекват по
прашната улица
бързащи към уюта
на дома.

Небето гневно
реве и едрите сълзи
на редка кал
превръщат стогодишен прах
по изкъртен паваж.

Безжизнени птици
лавират между
капките и питат
унило за лятото.

Измъквам се тихо
от прогизналия
някогашен дом
и тръгвам необут
през локвите
на безнадеждността.

Да търся
онова, което
никога не намерих.
Да моля за
слънце изпокрилите
се богове.

Да пророкувам
безвремие
на бездушници
и бездомни
самотници
и бездарно да се
опитвам да се
родя отново,
да възкръсна от
свъсени лица
и мрачни бръчки
около невиждащи
безцветни очи.

Победа на
безчувствената
неуместност,
над световната
необоснованост
и разкрепостените
страсти навред е.

...
Не!