автор: roza1

Хей ти, не се разбирам...
Защо непрекъснато се взирам
и те търся някак гузно сляпо.
Опипвам в тъмното подаръци,
с надежда, че те има в тях.
Прочитам кротко всички страници
изписани не с почерк благ.
Тая в сърцето си копнежи
за нощи минали и нежни.
Защо, Хей ти, не се разбирам?
Дори сърцето ти да е юначно
и да си пълен със кураж
защо над мене имаш власт?
С какво ме купи преди време -
с очи, с душа, с доброта?
Готов ли си да ме продаваш
да речем за грош, още днес?
Дали от туй ще обеднееш,
дали ще станеш по-богат?
Хей ти, помогни ми, като брат!
Днес чувствата ми стават луди,
витаят все във твоя свят,
изгубвам се все някъде,
и връщам се по твоя път назад.
Хей ти, намери ме! Имаш знак.

Не зная защо ти го написах...
Може би защото си ми скъп,
може би защото те обичам,
или защото имаш вид на знак.

17.08.2004