Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Chri
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13955

Онлайн са:
Анонимни: 424
ХуЛитери: 0
Всичко: 424

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта4-ти декември-втора част
раздел: Разкази
автор: dred

17 ЮЛИ

Не мога да повярвам...всъщност никой не може. Дори винаги невъзмутимата професор Романова изглежда шокирана-образец 15 е все още жив. Никой от нас не знае на какво се дължи.

Четирима учени изследваме ДНК-то му и търсим причината за това. Предполагам,че е някаква клетъчна мутация останала незабелязана при първоначалните изследвания,които се правят на всички образци преди да пристигнат тук за обработка. Каквато и да е причината за оцеляването надали някога ще съумеем да я открием. ДНК-то което ми дадоха да изследвам не беше на човек,дори външно образец 15 вече не приличаше на човешко същество.
Експериментът го превърна в нещо...друго....нещо ужасно.
Усещам нервността и страха на другите когато погледнат към контейнера и създанието плуващо в жълтеникавата течност. Аз също се страхувам ,защото знам,че то е там вътре и ме наблюдава с немигащите си черни очи ден и нощ защото вече знаем,че образец 15 никога не спи .Просто стои в прозрачния контейнер и чака.
Имам неприятното усещане,че ни дебне като лъв ранената антилопа. Чака да се отпуснем само за миг за да ни се нахвърли. Когато погледна лицата на колегите си виждам,че те мислят същото. Повечето не искат дори да поглеждат към контейнера за да не срещнат погледа му.
Въпреки това експериментът продължава с пълна сила. Работим по 18 часа в денонощието и пак не ни стига времето за да обработим данните които извличаме от образец 15.

20 ЮЛИ

Професор Романова е бясна защото вчера пристигна още една пратка с опитни образци. Всички работим по образец 15 и нямаме никакво време да се занимаваме с новите,които надали ще преживеят и първия етап от опитите.
Вече е ясно ,че образец 15 е незаменим и няма никакъв смисъл да се отклоняваме. Новите опитни образци само ще ни изгубят времето,което и без това е твърде ограничено и прекалено ценно.
Професор Романова вдигна страшен скандал на полковник Раденко заради доставката. Искрено съчувствах на полковника. Професорът не пестеше обидите и заплаши,че ще го прати на военен съд за това ,че се опитва да саботира проекта. Идваше ми се да се разсмея когато чух това.
До преди месец Романова се караше на Раденко за това,че полковника бави доставките с опитни образци,а сега вдигаше скандали за това,че за пръв път от началото на експеримента доставките идват навреме. Как само се променят нещата. Всъщност образец 15 промени всичко само заради това,че оцеля.
До мен достигна слух,че някои хора от екипа правят залози колко още ще оцелее. Чудя се дали да не се включа и аз?

21 ЮЛИ

Образец 1 от новата пратка живя само 20 минути в контейнера .Професор Романова побесня и не спираше да вика през цялото време докато изнасяхме тялото. През цялото време полковник Раденко изглеждаше като малко момче пред сърдитата си учителка.
Новата пратка само ни бавеше. Губехме ценно време да се занимаваме с нея като имахме нещо далеч по-ценно-образец 15.Вече почти месец той не напускал контейнера. Професор Романова твърди,че е опасно да го излагаме на вече непозната за него среда,която може да му се отрази отрицателно. Подозирам,че не казва истината...всъщност всички мислим така. Виждам страха в очите и,образец 15 я плаши така както плаши и нас самите.
До сега не си бях помислял,че професор Романова е в състояние да изпитва каквито ида е било чувства, с очите си виждах как приема смъртта на 269 образеца само със свиване на рамене.
Сурова жена.
Но не и сега. Тя се страхува. Знам го защото всички се страхуваме. Никой не говори това но всички изпитваме едно и също. Докато стоя в стаята си късно през нощта и пиша тези редове знам,че образец 15 е в залата,в онзи проклет контейнер и черните му очи са впити в тъмнината и чакат...чакат да се върнем за да ни наблюдава отново и отново и отново....
Не знам,може би полудявам или поне се моля да е така защото алтернативата ме плаши.

22 ЮЛИ

Професор Романова нареди да спрем да се занимаваме с образците от новата пратка. Смятам,че е права и без това няма да научим нищо ново от тях ,а хабим много време...време в което можем да работим по образец 15.
Полковник Раденко ни уведоми,че не може да върне образците. За света те вече не съществуваха и връщането им щеше да да предизвика твърде много неудобни въпроси. Професор Романова нареди да бъдат ликвидирани.
-Мъртвите не говорят Алекси-каза ми тя малко по-късно над чаша кафе-Знаеш какво е казал другаря Сталин-Има човек има проблем ,няма човек...нататък се сещаш и сам.
После ме помоли да и подам още едно захарче.
Докато гледах това спокойно дори красиво лице пред себе си не можех да повярвам ,че беше станала причина за смъртта на 14 души. Знам...знам ,че звучи някак лицемерно,може би . По време на експеримента умряха 269 души ,а със вчерашния вече са 270 ,но все пак не е същото. Докато правихме опити с тях никой от нас не желаеше смъртта на образците ,дори напротив-искахме да оцелеят ,за да научим повече.
Не се чувствах убиец, а учен. Вярвах,че смъртта на тези хора не е напразна. Бях има благодарен,че се жертваха за да можем да продължим с проучванията си.
Но екзекуцията,защото това което нареди Романова си беше чисто и просто екзекуцията,на образци беше нещо съвсем различно.
По-късно същия ден отидох до изолатора. Там видях полковник Раденко ,сержант Разин и още много войници ,които извеждаха образците от стаите им. Бяха ги упоили и нахвърлили върху инвалидни колички,носилки и каквото още намерят .Никой не се опитваше да се бори и това не беше само от медикаментите. Виждах как празните им очи се плъзгат по войниците като че ли не ги виждаха.
Не мога да забравя как един от образците се изхлузи от носилката и като парцалена кукла падна на пода. Двама войника смеейки се го вдигнаха обратно и избутаха носилката към големия товарен асансьор , който водеше към подземията на комплекса. Там се намираше крематориума.
Разин само ме погледна безизразно и ми каза да предам на професор Романова,че заповедта и е изпълнена според указанията. После избута инвалидната количка с неподвижния образец на нея. Опитах се да уловя погледа на парцалената кукла ,която някога е била човек,но в очите му не видях абсолютно нищо. Все едно гледах една от куклите на дъщеря ми ,които вместо очи имаха мънистени топчета.
Излязох вцепенен от изолатора и се върнах в лабораторията. А там животът продължаваше с пълна сила . Сякаш никой не знаеше за съществуването ма петнайсетте същества ,които най-вероятно вече бяха мъртви.
Предадох на Романова това което ми каза Разин. Тя вдигна очи от микроскопа за секунда ,колкото да свие рамене и продължи с изследванията си.
Намразих тази жена...всъщност разбрах,че винаги съм я мразил,но съм се страхувал да го призная пред себе си. Не образец 15 беше чудовището в тази лаборатория,а тази дребна слаба жена със сивееща коса ,облечена във снежно бяла престилка.
Господи ,в какво се забърках???

12 АВГУСТ

Анатоли Илин, един от моите колеги дойде в стаята ми късни през нощта и ме изплаши до смърт. Беше блед като платно,с тъмни кръгове под очите-приличаше на призрак. Онзи вечно усмихнат Анатоли,който познавах още от университета беше изчезнал.
-Толя,какво ти е за Бога,какво се е случило-попитах го докато се измъквах от леглото
Анатоли ме изгледа с големите си кафяви очи в които виждах страх и ми каза:
-Не мога да заспя Алекси,затворя ли очи започвам да сънувам кошмари-той разтърка уморено очи-а като се събудя не мога да си спомня какво съм сънувал и..и може да ти прозвучи глупаво ,но ме е страх.
-Страх ли?От какво те е страх ,Толя?-аз самия се напрегнах,защото усещах някакво смътно чувство надвиснало над мен като мъгла-твърде ефирно за да го усетя ясно,но и същевременно твърде осезаемо за да го пренебрегна.
Анатоли само сви рамене. Той самия не можеше да ми каже от какво го е страх. И двамата бяхме учен, толкова години бяхме мислили и действали рационално,но сега....за Бога за каква рационалност говорим??? Ние стояхме затворени в този бункер и вършихме престъпления срещу Майката Природа ,а говорех за рационалност. Това понятие изгуби смисъл за мен още от първия ден тук.
Истината е че просто не съм в състояние да дам разумно тълкуване на онова което изпитва,а един поглед към уплашеното лице на Анатоли ми беше достатъчен за да разбера ,че и той мисли същото.
Извадих от аптечката една кутийка с хапчета ,които още от университета се бяха прочули като „градските сънливки“,шега измислена именно от Анатоли. Те бяха продукт на първия ми опит във фармацевтиката. Производството и съставките има нарушаваха поне половин дузина закони,но се гордеех с тях като баща с първородния си син. Никога нямаше да получат разрешително за производството им,но след няколко опита бях установил ,че едно-единствено хапче беше достатъчно за да спиш непробудно 10 часа без да сънуваш,чуваш или усещаш каквото и да е било.
-Ами за теб Алекси?-попита ме плахо Толя докато поемаше малката кутийка в треперещата си ръка-Ти ...
Махнах с ръка. Аз имам още ,Толя. Пък и ако се свършат винаги мога да направя още. Тук поне не ни държат сметка за за материалите както в университета.
Анатоли както никога до сега не се пошегува за тези години от живота ни,мушна хапчетата в джоба си и излезе като огледа коридора в двете посоки като някой крадец.
-Анатоли-подвикнах след него и той се обърна към мен с празен поглед-Само едно хапче. Не повече,защото може да не се събудиш.
Той кимна и затвори вратата след себе си.
Аз се върнах обратно в леглото си и дълго време не можех да заспя си за Анатоли ,за мъртвите образци и и за целия този ад,в който се бях забъркал.
Заспах едва след като взех едно от собствените си хапчета


Публикувано от hixxtam на 03.07.2009 @ 09:17:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.01.2022 год. / 02:42:22 часа

добави твой текст
"4-ти декември-втора част" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: 4-ти декември-втора част
от riiva на 20.06.2012 @ 13:08:52
(Профил | Изпрати бележка)
Впечатляващо! Нямам търпение да разбера какво ще стане накрая :)