Суагърт имаше жалък живот и бе в депресия. Той- докато все още беше жив, се възприемаше като самата алегория на тъпо, бездушно и жалко човешко същество, което принудено от обстоятелството, че бе изпълзял на този свят, срещаше необходимост да съществува и да прави нещо. Но какво точно той не знаеше и отговорът никога не дойде при него
И затова Суагърт убиваше човеци. Не виждаше смисъл да не го прави, тъй като не знаеше с какво друго да се занимава, пък и парите бяха достатъчни да не се налага да прави нещо, което би попречило на неговите бездънни душевни терзания. Имаше съмнения, че не е способен на нищо. Имаше дни, в който се приближаваше до човешкото и търсеше някакви наченки на идентичност, тъй като съществуването му бе неоспоримо, единствено поради факта, че други умираха, в резултат на неговия живот. Но неизменно осъзнаването го достигаше- и тогава той бе погълнат. Суагърт беше нищо- тъмнина, неживот- в него не съществуваше нищо и никой. Той не беше.
Той не знаеше защо се е родил, не знаеше какво прави тук- не разбираше света и съществата които го населяваха. И не само човеците- нищо не виждаше- нито една подредба, нито една идея- но най-много го депресираше, че не виждаше смисъл. Светът бе непознат- светът бе живот, а той искаше единствено да убива. Не искаше да бъде красив, нито умен, нито силен, нито известен. Той знаеше, че е просто поредното крачещо, бездушно нещо, което останалите, които наричаха себе си общество, нямаше дори бегло да забележат, потънали в своя нарцисизъм. Знаеше, че каквото и да направи няма да изпъква- то неизменно ще бъде без значение. Нравеше му се да изключва възприятията си и просто да изчезва под повърхността на загнилата си черупка. Но всичко това му причиняваше болка- терзание толкова силно и всепоглъщащо, че го караше да крещи в агония притиснал главата си, всеки път когато се опитваше да живее. Защо трябваше да съществува- всичко бе монотонност, прекъсвана от мигове на ужасяващо страдание. А кое бе хубавото- кое е прекрасното в живота. Този вкус откъде идва- от мисълта, че все някога ще свърши- от идеята, която те кара да крещиш с мисълта за неминуемата загуба на всичко. Суагърт бе отегчен и изплашен. Къде щеше да свърши всичко- какво още му оставаше да направи?
Излезе, но не заключи помещението, което обитаваше. То естествено не значеше нищо за него. Освен точното му местоположение в лабиринта от помещения около него, той осъзна, че не помни нищо друго. Колко стаи имаше, какви мебели- сам ли живееше вътре? От кога бе тук. Досещаше се, че трябва да е имал детство- някакви години, когато в живота му е имало и други хора. Нима трябва да приемеш страха, който се тай дълбоко, за да го предотвратиш да се случи. Или пък да го предизвикаш? Или трябва да обърнеш горната мисъл в самото й начало и да я забравиш преди да си сторил нещо ужасно? Суагърт взе някакъв транспорт и връчи на човека, който бе отговорен смачканото листче, което носеше в джоба на шлифера си. Това бе единствения предмет, който знаеше че със сигурност носи в себе си. Досещаше се, че в него се съдържа упътване към другия къде трябва да го заведе. Облегна се в седалката и погледът му празно обходи преминаващите около стъклото изображения на сгради. Не затвори очи- това щеше да покаже някаква особена индивидуалност- самовглъбеност. Той не искаше да бъде със себе си. Не съществуваше такова нещо. Продължи да гледа. Смътно дочу нечии глас и разпозна въпросителни елементи в речта. Потокът думи секна, както обикновено, след известно време. Той не издаде звук, нито помръдна докато сградите не спряха да се движат и потокът думи отново се възстанови. Смачканото листче се озова в ръката му. Той го погледна след което го пъхна в устата си и го глътна. Когато слезе, той знаеше че има работа. Придаде си вид на нормален човек- изправи гръб, погледът му се избистри, ръцете се свиха и отпуснаха няколко пъти. Направи няколко крачки и се вля в потока от човеци, запъти ли се по своите кошерни работи. Една буболечка с безсмислено съществуване по-малко едва ли ще направи впечатление на Вселената. Не му пукаше, не се замисляше вече, но изглежда ненавиждаше Вселената. Двуличник- помисли за себе си, без да използва метода за изразяване на вътрешна емоция- ти работиш за скапаната царица-майка.
Стигна до входа на сградата, но бе досадно забавен от някой, който бе толкова незабележим- дори по-незабележим от човеците, с които се разминаваше допреди миг, че в очите на Суагърт изглеждаше като огромно размазано петно. Мразеше да се бави- мразеше да бъде вън от помещението, което обитаваше по-често отколкото се налагаше. Въпреки това- намразвайки още повече жалкото си същество, което бе принуден да обитава се присви и започна да мънка нещо под звуците на речта, влизайки в социалната функция на низвергнат микроб. За миг си помисли, че така започва живота, който е лишен от логика и свършва след ужасно дълго време. Кой заблуждаваш?- изникна въпроса в главата му. Ти си един от тях. Изглежда петното скоро остана доволно от социализирането си със Суагърт, защото изчезна от полезрението му и пътят напред бе отворен. Дали изпита задоволство? На кой му пукаше? Мразеше и природата, чието съществуване бе превърнато в самоцел на безсмисленото оцеляване, безцелност.... Изкачи някакво стълбище и почука на точната врата. Отвътре отвори целта. Бърз поглед и липсата на други човеци вътре го раздвижи. Ръцете му се вдигнаха и прекъснаха в миг възможността на целта да възпроизвежда звуци, още преди той да осъзнае в пълнота промененото си състояние. Проникна в помещението и ритна вратата обратно. Целта бе по-едра от него, но Суагърт не изпита притеснение, дори когато полетя и опита вкуса на собствената си кръв, докато лицето му се размазваше върху пода и носа му кривна на една страна. Дори когато целта притисна с коляно гърдите му и стовари тежките си юмруци върху пихтията в предната част на главата му. Не изпита емоция- той бе мъртъв- нищо повече не можеше да го убие. Нямаше избор- както и нямаше избор да живее. Защо не можеш да различиш между съдбоносните решения, които взимаш и променят стойностите само временно и гадните, малките, дребни пропуски, които разкъсват още повече битието и те карат да пропаднеш дори по-дълбоко, превръщайки те в самовглъбено, самоненавиждащо и все по-дребно същество? Това, единствено това, просъществуваше в главата му, докато тялото му неконтролируемо уринираше под шока на жестокия побой. И това го правеше смъртоносен.
Излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Дори не се огледа този път- усещаше с всичките си сетива непоносимото присъствие на купчините човеци около себе си в тесния коридор. Усети техния шок и предположи, че е заради кръвта, сополите и напиканите му панталони, но не се замисли повече. Знаеше, че вече не е необходимо да се преструва, да играе фалшивата си същност повече. Знаеше, че никой, никой жалък, бездарен и злобен двуличник като него няма да направи дори и бегъл опит да го спре. Дребни, потънали в гнилоча на собствения си страх кошерни гниди.