автор: jynx

1.
В стаята, както и в целият свят цареше непрогледна тъмнина.
-Ето тук са ти дрехите, тук чехлите, а там на нощното шкафче имаш бутилка вода. - занарежда мрака и се завъртя около него.
- Добро утро - каза човека
- Добро - поздрави го мрака. - наспа ли се?
- Аха..
Шумът от улицата нахълта в стаята когато отвори прозореца, нагъл и изнервен. С него обаче влезе измит от дъжда въздух, а също и една оса която се зарадва на костилките от череши в чинията. Човекът мина без да бърза през дългия коридор който водеше към кухнята и опипом намери кутията с кафе на плота.
- Никога не ми казваш къде са някои неща. - Укори той М. който се галеше и мъркаше в краката му като котка.
Сипа вода от чешмата в джезвето, сложи го на котлона и завъртя ключа три пъти надясно. После седна на масата и включи с дистанционно управление миниатюрния телевизор, който беше така поставен че естествената светлина отвън падаше върху екрана и убиваше електронната. Това беше станало случайно, човекът който живееше с мрака просто го сложи там, когато по-голямата му сестра го донесе за да успокои съвестта си, че минава един-два пъти в годината и така си остана.
Мрака започна да мърмори колко лошо нещо е телевизията, как единствената й цел е да направи от хората еднородна маса, да ги сплеска на топка и когато собствениците кажат да замеря разни неща с нея.
- Абе тихо ми е. - каза човекът. Ще откача от тая тишина.
- Глупости! Нали разговаряш с мен!
- Ти си само едно ехо, прилеп, който се блъска в нещата и се връща за да ми каже къде са. – вдигна рамене човекът, но все пак изключи телевизора.
Кафето зашумя и започна да се надига. Човекът завъртя котлона три пъти наляво, прецеди го в голяма керамична чаша и пак седна на масата. От известно време го пиеше без захар, защото беше открил че така има по-добър вкус. Точно беше приключил и си беше измил чашата, когато на горния етаж се хлопна една врата, стените потръпнаха и мрака му съобщи, че Адриана тръгва за работа. Човекът грабна торбата с боклук, която беше приготвил от вечерта и се заблъска към входа, а напътствията на мрака за това къде са нещата, се опитваха безуспешно да го догонят. Събори някаква чиния от алпака, бутна плашилото направено от закачалка за дрехи и се спъна в една празна кутия от кецове която се разхождаше безхаберно из коридора, но успя да излезе точно в момента в който момата стигна до неговата площадка. Миризмата на ябълки която летеше пред и зад нея го блъсна в лицето и отнесе мрака обратно в апартамента. Тя беше чула целия му щурм и го поздрави за успеха с усмивка, а после започна да слиза пред него по стълбите, за да може да се ориентира по звука от стъпките й. Говориха без да спират четири етажа, а миризмата на ябълки вървеше пред тях и им разчистваше пътя от пиянски дъх, от прашни чехли и от приготвени за изхвърляне кревати. Слизаха толкова бавно, че ако някой ги гледаше отстрани нямаше да може да различи кой е отпред и кой отзад, на кого е тази ръка, или пък къде свършва единия и започва другия. Говориха за дъжда който беше тропал цяла седмица по улиците и беше напълнил мазетата с вода и миналогодишна шума. На първия етаж тя го хвана за ръката и му помогна да заобиколи омазаните с грес инструменти, които асансьорните техници бяха нахвърляли където им падне. Докосването и го жегна. Някаква бяла светлина плъзна по ръката му и така го изгори че почти видя изписаните с глупости стени, изтърканото дърво на перилата, и леката й рокля, под която искаше да зарови лице и да броди, броди, броди.
-Еми дано този път работи повече от един ден – каза единия от техниците когато ги подминаваха, а после хубавото свърши.
Адриана отвори вратата към улицата, пожела му хубав ден и започна да се отдалечава много, много бързо, а той започна да остарява, с всяка нейна стъпка. Мракът се върна рязко, като удар в задната част на главата. Помогна му да пресече улицата и да изхвърли боклука в кофата след което отново го прибра в блока. Техниците му предложиха да ползва поправения асансьор, но той отказа и изкачи пеша деветдесет и шестте стъпала до неговия апартамент. За малко щеше да се пребие защото държеше ръката, която беше хванала Адриана пред носа си и цветовете на ябълки заглушаваха гласа на мрака, който се опитваше да му показва стълбите.

2.
Същият ден, който в центъра тичаше и се блъскаше с хората, размахваше ръце и се препираше с циганките на пазара в апартамента едва-едва пълзеше. Човекът се правеше че слуша телевизия, а мрака, седнал по турски под масата се забавляваше като записваше предаванията на един диктофон и после ги пускаше отзад напред. Така например, вместо за увеличение на минималните заплати, някакъв министър говори за голямо поскъпване на стоките от първа необходимост, а вместо „война на терора” говорителката ясно каза „долна завоевателска амбиция”.
Човекът се съгласяваше с разкритията, но ги трепеше с една мухоловка преди да са проникнали в него. Аромата на ябълки който беше избледнял до малка точка в дланта му беше като миниатюрно слънце което разкъсваше вакуума, изгаряше обшивката на космическия му кораб и се забиваше като метеор в съзнанието.
Мина цяла вечност докато въздухът олекна и стана още по-хладен. Асансьорът започна все по често да минава с боботене и клатене покрай неговият етаж, от кухните плъзнаха разнообразни миризми на готвено, а от всекидневните забучаха новини, риалити програми и досадни доктори, настояващи да разпорят нечии корем.
Човекът се мота в кухнята до късно, изчака докато всички звуци не измряха един след друг и в целия блок остана да тиктака само тишината. Извади нещо от хладилника и го изяде без да разбере какво е, понеже постоянно го обливаха вълни от напрегнато нетърпение. Беше време, нямаше нужда мрака да му казва къде са инструментите понеже те бяха магнит, достатъчно беше само да помисли за тях и краката му тръгваха. Отвори безшумно входната врата и с голямо усилие се сдържа да не затича, да върви бавно, ужасно бавно и тихо по стълбите нагоре, а мрака подскачаше като вярно куче пред него и се ослушваше. До тавана също както и до мазето имаше четири етажа, деветдесет и шест малки стъпала. На последният етаж нямаше апартаменти, само две метални врати, една за таванските помещения и една друга.
- Много е натрапническо да киснеш пред вратата й – каза мрака. - Пък и тъпо.
-Затова не го правя – отвърна човека опипвайки металната врата на асансьора, докато намери мястото, където нямаше никакъв луфт. Намери отверката в джоба си и я заби точно там, а вратата измяука и се отвори послушно. Сърцето му биеше като камбана в ушите и той се уплаши да не го издаде, но входа спеше дълбоко, пък и по принцип си беше малко глух.
- Добре, чакай да мина да ти показвам – каза мрака и ловко се промуши покрай него. – Дръж се здраво за рамката, направи крачка точно толкова дълга колкото е разстоянието между кревата и стената в спалнята, а после прехвърли тежестта си на него крак и веднага се опри с цяло тяло на стената на шахтата.
Човекът си пое дълбоко въздух и го направи. От пусто напрежение и зор обаче не можа да прецени добре разстоянието, сгреши, въпреки че го беше правил толкова много пъти и залитна в празното пространство назад. Успя да се хване по една случайност за въжетата, които държаха кабинката и увисна по средата на шахтата. Мрака врещеше, изпаднал в истерия и неспособен на нищо. Човекът направи един, два, и чак на третия опит успя да залепи крака си върху степенката, като паяк. Изтегли се на него и прегърна стената разтреперан, потен и зачервен. Устата му беше пълна с прах, който дори той можеше да определи като черен. Когато се успокои и краката му престанаха да потръпват започна да опипва стената за разпределителната кутия.
Чу се дразнещия пукот на запалена крушка, а дъхът на човека падна под нулата и в гърлото му замръзна леден блок. Не беше чул нищо, нито хлопване на врата, нито стъпки, от коридорите не се чуваше дори надзъртащ през шпионките комар.
Ароматът на ябълки мина през праха в носа и устата му, както нож минава през диня, а мракът изчезна със съскане надолу в шахтата.
- Излез оттам, Слави – каза Адриана толкова тихо, колкото й позволи страха писнал в ушите.
Тогава човекът погледна през цветовете на ябълките и я видя. Видя и себе си в шахтата, черен и по някаква сива пижама, готов да полети надолу всеки миг. Скочи с непозната ловкост на площадката и се озова на два сантиметра от лицето и.
- Така значи, изглежда бялата хризантема – каза.
- Не, така изглежда сънената щука отвърна му Адриана, а в очите и се готвеха за отплуване няколко съвсем истински парахода.