Изправена в бяло.
Със скръстени под гърдите ръце.
Шарена торбичка на рамото.
Пееше красиво и тъжно. Правеше паузи на странни места.
Ту с много извивки в детска песничка,
ту отпускаше гласа си надълго и нашироко.
Нависоко и на изток.
В протяжния ритъм на Донските цигани.
От песен в песен...
А зад гърба й течеше водата
от чучурите близо до централните хали.
И хората, които миеха шишетата си
поглеждаха за миг, преди да наведат отново глава.
"Как така? Кой пее така? На улицата, пред трамвайте.
Само лудите. Само лудите пеят там."
После някои забелязваха малката кутийка
с няколко монети в краката й
и преставаха да чуват песента.
Учудваха се за миг
колко чисти могат да бъдат белите дрехи
на една просякиня.
"Но дори и лудите, дори и лудите, които пеят,
могат да си измислят оправдания."
Толкова е лесно да извиниш песента си
с малко глад и нужда.
Другите веднага те оставят на мира.
Обяснил си им защо си там.
И това им стига.
Песента няма значение.
Едно момиченце, облечено в бяло
се облегна на парапета, за да послуша
ромона на водата и лудата мелодия на живота.