автор: afrodita

29.08.2008 година.
Преместих се в нова квартира. Хазяйката, дребна на вид жена с изкривена лява половина на лицето и брадавица на едната буза, ме посрещна с лицемерна усмивка. Започнаха ежедневните недоразумения. Свикна с моята самостолятелност и независимост. Беше много разочарована, защото нямаше никаква далавера от цялата работа. Нито храната й беше на аванта, нито номерата й за бойлера и сметките. Върхът беше една сутрин в 4.30 часа когато влезе с гръм и трясък в моята стая, за да ми каже, че й е лошо и е повикала Бърза Помощ. Станах от леглото като съвестен човек на помощ в тъмнината, взех набързо апарата за кръвно налягане и отидох да й го измеря. В този момент звънна на вратата. Беше дежурната лекарка.
Прегледа я и установи, че не е добре с нервите. Направи и Диазепам една ампула мускулно и след това си отиде. След пет минути продължих съня си. Само след 5 часа същия човек, който търсеше от мен помощ започна да ми създава проблеми.
За две седмици изгубихме търпение и тя и аз. Накрая на месеца в моята стая останах без осветление. Извиках един приятел, който разбираше от тези работи и беше достатъчно любезен, за да изслуша тирадата на хазяйката, че толкова години нищо не се е разваляло в нейния дом. В заключение обяви в трето лице, че трябва да се изнасям от квартирата след месец, защото заминава за Америка при дъщеря й на гости.
И така настъпи дългоочаквания ден, в който аз се сдобих с нова квартира, а тя с документ за застраховка за половин година период. Последната вечер от моя престой в нейния дом тя се присъедини към нашата компания – бях с един приятел и сякаш искайки да се извини за така стеклите се обстоятелства ни показа въпросния документ. На другия ден окончателно пренесохме багажа, но забравих любимата ми икона - подарък от моите родители. Изпратих на следващия ден моят приятел да я вземе от въпросната госпожа . Когато се върна, ми разказа за краткия разговор проведен между тях двамата и споделеното съмнение на бабата, че й се сърдя.
На 08.10.2008 година й отидох на гости с идеята да я видя и да разбера каква е ситуацията около нея.
- Заминавам - бяха думите й.
- Лек път - и пожелах и казах довиждане.
Трябваше да лети на 10.10.2008 година На 11.10.2008 година по скайп реших да вляза във връзка с нейните близки:
- Добър ден. Поздрави от България. Леля Нинче пристигна ли. Как е.
Отсрещната страна беше много смутена и ядосана. С възмутен глас ми отговори на микрофона:
- Няма я. Тя е в България.
- Така ли Отказа ли се да пътува.
- Нещо такова.
Пожелах всичко хубаво и излязох от системата. Изводите са очевидни.
И до ден днешен баба Нинче пътува до Америка. О времена, о нрави.