Ако и днес пътувате на юг по течението на Струма, само след минутка от навлизането ви в гърлото на Кресненския пролом, високо горе, в дясно, ще съзрете масивния гранитен колос на Момина скала.
В онези тъмни времена, когато човешкият живот не чинил и пукната пара, и поробителят безнаказано вилнеел из българските земи, някакви си хаирсъзи набелязали Яна красива девойка и решили да я орезилят.
Прозряла намеренията им, красавицата се впуснала да бяга, към зъберите обграждащи непристъпния пролом. Косите и полите и се развявали на вятъра, а дружината разбойници, разчорлени и развяващи салтамарките си, едва смогвали да я следват по стъпките и, по виещите се каменисти пътеки.
Бягала мома Яна напред към отвесните канари. Изправила се пред грамадния колос, погледнала за миг назад и не разколебана се закатерила по отвесната карпа.
Придошлите разбойници започнали да я увещават, че неже ли нищо нямало да и сторят, само и само да се откажела от намеренията си.
Девойката не ги чувала. Едва изкатерила се до скалното седло и вятърът отново се заиграл в свилените и коси. Светлото и лице се озарявало от сутришното Пиринско слънце. Очите и изпълнили се с горест и влага се загледали на шир и длъж из родната земя. Немеела земята, немеела и планината, още по-немеела пропастта в краката и.
Закатерили се разбойниците по канарата. Не можели повече да я чакат. Досега не беше се счуло по тази земя – така мома да им избяга.
Още в същия миг, свела поглед девойката, пуснала кърпата си на поривите на вятъра, после разперила ръце и се отправила нагоре към божиите простори.
И днес ако спрете на Кресненските ханове и запитате някой от местните за хубавицата, неминуемо ще ви споменат, че и днес горе на непристъпните зъбери все още стоят свилените и коси и нанизът и от жълтици – проблясващи на утринните зари, прокрадващи се иззад гордите върхове на Пирин.