автор: fightingone

Мечтая през безмълвно, познато място
Малката лодка на деня се е понесла към утрото
отвъд пощальона с неговата скромна купчинка, пълните дървета
които звучат като море, оставяйки ръцете ми свободни
да си спомнят. Моментите на благодат. Като този.

Разтърсена от първа любов и целуваща стената. Разбира се.
Изсъхналото мастило върху дланите после внезапно става влажно,
блестящо синьо име върху всеки юмрук. Сега сядам
в нещо като тайнствен транс, надявам се, че няма да се чувствам аз
дишаща твърде близо срещу времето. Лице при името. Отлетяло.

Звънчетата на майките, които викат децата
привечер. Да. Сякаш живеем в тези изумителни години
само за да се появяваме отново в тях; изчезващите аромати
и цветовете на безкрайни часове като топящ се балон
в предишните ръце. Скуката от тогава.

Птичето в клетка на паметта ни няма да излети. Тези дни
сме прилагателни, съществителни. В моментите на благодат
бяхме глаголи, стихотворна тайна, таланти.
Тънка кожа покрива думите. Гледаме втренчено
странниците дълбоко в очите, търсим думи за действие.

Сега помирисвам как белиш портокал в другата стая.
Сега свалям часовника си, позволявам на минутата да се развие
в ръцете ми, слушам и гледам как го правя
и малката загуба разтваря устните ми за Не.
Минавайки покрай мен, ти целуваш тила ми. Благословия.