автор: Atavism

Неспокойно вървя в тъмнината.
Като вълк в клетка търся свобода.
Те ме затвориха тук,
защото аз съм техният кошмар.

Опитах се да бъда аз различен.
Не исках да мразя, исках да обичам.
Но това оказа се и моят грях.
Те уплашиха се, че ще бъда по-добър от тях.
Грозната им завист бързо ме зарина.
Въпрос на време е последният ми миг,
мигът, във който ще загина.

В мрака проблясва светлина,
но тя не е моето спасение.
Напротив, тя е моята гибел.
Време е да си платя греха.

Часовой с гротескна усмивка ме повежда.
„Елате, всички! Линчуване ще се провежда!
Ние трябва да накажем таз добра душа,
защото не сив, а черен е света.”
И ето, тръгвам през грозната тълпа.
Всеки гледа ме с омраза и желае ми смъртта.

Злите им езици обстрелват ме с куршуми.
Всяка тяхна дума прояжда моята душа.
Умира и последната надежда.
Пред черното бесило скланям глава.

Бавно се изкачвам, стъпало по стъпало,
изправям се гордо пред черното им стадо,
вглеждам се във тях да видя тези зли души,
но съзирам само празни лица и очи.
Това тук вече не е моя народ.
С ужас разбирам, че иде края на човешкия род.

Но виждам две очи.
От тях леят се сълзи.
После съзирам и друго лице,
блестящо в мрака на тълпата.

Внезапно виждам в многохилядния мрак
звездите на надеждата да греят пак.
Те са стотици, те са светлина,
те ще бъдат бъдещето на света!
Но усещам как въжето ми окачват.
Злите хора никога не се закачат.

Само това научих от вас.
Не мразех, не наранявах, не предавах.
Църквата ви не погуби моята вяра.
Политиците ви не купиха моята душа.

Поглеждам палача и кимвам с усмивка.
Той ме гледа кухо със страх и притихва.
Поглеждам тълпата и песен запявам,
песен стара, на която се уповавам.
Изведнъж всичко свърши. Опъна се въжето
и моят див поглед пълен с надежда се зарея в небето,
където ангели летят към мен и плачат...

Но това не беше краят!
Тялото танцуваше на бесилото
за да може всички да знаят,
краят на доброто беше настъпил.
Но нещо не беше наред.
Страх обви злобната тълпа.
Мъртвецът редеше пореден куплет.
Той продържаваше да пее песента
през своята окървавена уста.
Тя се лееше бавно, гордо, макар и през зъби
и стигаше до многото чисти сърца
за да ги обедини и пробуди.
А тълпата побягна като стадо страхливо.
Триумфът превърна се в крах.
Доброто в нас отново бе победило
и мечтателят се сбогува с песента:

“ À tout le monde, à tout mes amis.
Je vous aime, je dois partir.
These are the last words I’ll ever speak
And they’ll set me free.”