автор: dimension

в онзи живот
когато
сърцето ми тласкаше
твоята кръв
и (наивно…) със стъпки
прокарвах
и Истината ти, и Живота, и Пътя

сянката си вградих
във темелите твои
(просто изречени)
и от Бог се отрекох
и от себе си

а видях
пътят бил всъщност без изход
и обосях
до тебе - самотното сухо дърво
с клон единствен
с единствена примка на него
и се оказах
толкова ниска
толкова низка
и нямах и Бог да ме повдигне

добре че
някак отвътре
Той (как само!) ме блъсна
(а пък прошепна)
стани
и ходи
ти
крадло на сенки

в този живот
мини някой ден
на строежа ми