автор: shiderov

През месец август летните късни следобеди са наситени със слънце - горещо и нежно като закъснялата жадувана ласка на любима жена. В скучните, сиви, провинциални градчета със стандартните си панелни жилищни блокове, нагрети от жежкото слънце, горещината е нетърпима.
Човек, особено ако е малко по-чувствителен, се усеща нетърпимо самотен, нещастен и всичко му е пусто. По това време хората търсят спасение от жегата и скуката, съобразно това, което им предлага провинциалната обстановка и манталитет - или в хладните спални, или в кабинетите с климатици, или в сенките на цехове и складове, а по-изнежените се крият в приятната хладовина на механи и кафенета. Провинциална скука и жега примесена с рояци мухи…
В далечната хиляда деветстотин и някоя година в малкото провинциално градче N този летен следобед не правеше разлика от стандарта за тази посттоталитарна територия наречена република България. Нетърпима горещина, задушаваща скука, прашни, пусти улици, непробиваема тишина…
В този град , в този квартал има един жилищен блок, който по нищо не се отличава от останалите в града или пък в бившата социалистическа република. Съвсем обикновен жилищен блок, със съвсем обикновена зелена градинка пред него. В нея щастливи деца, които си приличат така както си приличат всички щастливи деца, играят в ситноземната пепел на почвата. Валят се в прахта, хвърлят я към небето и се гмуркат под прашния облак. Пепелта ситно-ситно ги пудри. Капчиците пот избили по лицата им, бръздулят надолу и рисуват по прашните им лица индиански бойни шарки, цветовете на войната, пада страхотна игра. Никой не ги забелязва – те не пречат на никого, никой не им пречи – и те не забелязват никого, детската игра е за хора с чисти сърца и чисти помисли, детската игра е за деца, възрастните нека да скучаят самотни и тъжни в жегата...
Сексапилна, млада, красива жена на очарователната възраст около 30 години, когато жената е природна стихия от плът и емоции, прекосява зелената градина пред блока. Тя върви бързо напреко по пътеката очертала се, като змия, измежду буйните зелени храсти. Високите й токчета тракат женствено, примамливо, бият там-там на вечния зов за продължение на рода. Ритъма на острите й колене, плавното полюшване на бедрата й могат да изправят и “мъртвец от гроба”...
След нея се чуват бързи стъпки. Някакъв човек бяга по пътеката подир нея, но високите храсти, притиснали тясната, лъкатушеща пътека, й пречат и фигурата на бягащия човек не се вижда. Този някакъв човек я настига, събаря я в прахта по очи. Носа и се изпълва със вонята на мъжка пот, пот с миризмата на похот, която я задушава и я кара да повръща. Лицето и се набива с прах криещ бялото лице на страха, на ужаса. Тя е ужасена, от страх гърдите и начесто се повдигат и жадно поема въздух, като че ли въздуха може да я спаси, ситна пот избива по слепоочията й, сърцето и ускорено бие и се блъска в клетката на гърдите й като дива птичка търсеща пътя към свободата. Очите й диво се въртят насам натам, опитвайки се да зърнат лицето на мъжа, за да потърсят капчица милост. Алчните му ръце я опипват, разкъсват бялата копринена блуза, мачкат болезнено гърдите й, раздират финото бельо. Дрезгав от желание мъжки шепот стърже в ушите й. " Тихо! Мълчи! Искам те! Не се противи! Ще ти счупя врата ако се бориш и викаш."
– Какво искаш – едва успяват да прошепнат побелелите от страх устни на красивата млада жена. Сърцето й спира да бие. Ужасът прераства в паника. Иска й се да крещи а не може да изкара никакъв глас от свитото си на топка гърло.
– Искам да те чукам! – Гласът на мъжа удря в ушите й и я кара да изтръпне ужасена от известното й вече, очакващо я насилие.
– Така ли се прави секс?! Тука в прахта?! Като животно?! Няма ли стая, няма ли легло, това за тебе секс ли ще бъде?! Не искаш ли да се качим горе в апартамента ми? Аз съм сама! Вдовица съм! Сина ми си играе ей там, горе няма никой! Ще бъда покорна, само не ме наранявай! – жената сдържа напиращите сълзи и моли за човещина. Насилникът се колебае за кратко, пресмята на ум и отсича – добре, но мисли му ако се опиташ да ми извъртиш номер, ще те убия, аз съм избягал затворник...
Той става, след него се надига тя, отърсват се от прахта, доколкото могат. Тя пооправя скъсаната си бяла копринена блузка. Тръгват към входа – двамата, сякаш нищо не е било, ръка под ръка, тя, млада, красива, сексапилна жена на високи токчета - елегантна, той, млад, як като бивол с квадратни плещи, стиснал с пръсти, до побеляване силно, ръката й над лакътя. Едно от играещите хлапета шест – седем годишно, надига глава и виква – мамо, да се прибирам ли? Жената без да се обърне към него отвръща –поиграй си още два часа Петьо. Тя води мъжа, след малко се скриват във входа...
Обичайно мръсен жилищен вход. Надраскана и напукана мазилка по стените, надписи със мръсни думички, като в градска тоалетна. Скрибуцащ асансьор. Стандартна, разнебитена, талашитена врата. Личи си липсата на мъжка ръка. Още отвън от входа и навътре в коридора си личи, няма мъж - стопанин в жилището. Жената води мъжа направо в кухнята. Предлага му стол и му налива ракия, набързо прави зелена салата. Налива и на себе си. Чукват чаши и отпиват малки глътки. И на него и на нея й е ясно какво неизбежно ще се случи, просто временно отлагане на неизбежното. Тя притеснено мълчи, той се отпуска и й разказва за себе си…
Бил затворник, рецидивист, спец по кражбите с взлом, оставало му само година но не издържал, искал навън, на слънце, на свобода, липсвала му любов, писнало му от вмирисания на мъжка пот и мастурбиране затвор, и избягал, издебнал полицая, и духнал от конвой. После млъква и допива чашата. Тя поуспокоена от разказа му и от отложеното насилие, с тъга в очите го слуша, налива му втора чаша ракия. Сега тя разказва за себе си – вдовица от четири години, съпругът й, починал от трудова злополука, не се омъжила и сама живее, много й е трудно без мъж да отгледа детето да се справя с една заплата а и няма с кого да си говори дори вечер, но дори и любовник не е имала. Той я оглежда внимателно, изпитателно, с любопитство, някаква топла светлинка минава през очите му и й казва – ще изляза да проверя нещо. Става, оглежда апартамента, констатира липсата на телефон, тръгва към входната врата. Пред вратата се спира и с тиха, страшна усмивка предупреждава – и без глупости, нали мила! – Излиза. Тя остава сама, заслушана в скърцането на асансьора. Да бяга? Краката и са така са омекнали от страх, може пък да не се върне, може й ченгетата да го заловят. Сърцето й бие лудо от страх. Лудост е да остане! По–добре да избяга докато го няма. От друга страна той се държи не като насилник, внимателно, млад и красив мъж е, и какви силни ръце има, а като излизаше преди малко, колко много топлина усети в очите му. Но пък избягал затворник, сам го каза, може да я нарани, да бъде груб, непознат човек, може да обере имуществото й, при което скептично оглежда бедно обзаведеното жилище. То си е лудост да не избяга, да търси авантюра с непознат при това избягал затворник, престъпник някакъв, но пък очите му, силните ръце...
Минават пет, минават десет минути в съмнения...
Вратата се отваря със леко скърцане. Той влиза, носи нещо, подава дезодорант от най-скъпите, подава златни бижута, малко смутен изрича – реших да ти "купя подарък" а и да проверя, дали за осемте години в затвора не съм забравил уменията си, та отворих набързо скъпарския магазин отсреща. Последните му думи я карат да потръпне, откраднал е и тя му е съучастница защото на нея носи откраднатите скъпи вещи, и очарованието от неочаквания, скъп подарък изчезва. Но тя не смее да му противоречи и колебливо приема дара му. Страхува се от човека, който поднася подаръка и не смее да го откаже. Поглежда го притеснено и му поднася отново чаша ракия. Той я взема но хваща ръката й и на я пуска, властно я държи с една ръка, с другата гаврътва наведнъж чашката си, и я оставя на масата. Протяга освободената ръка, хваща я за рамото и я придърпва към себе си...
След час тя излиза от банята. Свежа, уморена, доволна. Казва му – ще се облека и ще изтичам да купя нещо от бакалията, за приготвя нещо да вечеряме, хем ще прибера малкия. Той сънено изръмжава нещо в одобрение от спалнята...
Тя си облича и токчетата й затрополяват властно, с онзи повик за продължение на рода, повик на който никой мъж не може да устои. Входната врата се отваря със скърцане. Асансьора дрънчи отвратително. Той остава сам в тихия, отпускащ пристан на спалнята...
След десет минути вратата се отваря безшумно и вътре в апартамента нахлуват ченгета. Закопчават го и го повеждат. Тя стои облегната на рамката на вратата, краката й треперят. Той я поглежда усмихнат с очи обещаващи нещо, какво ли? Тя не избягва погледа, вглежда се в очите му продължително с търсещ поглед, усмихва му се приятелски и му казва – чакам те, давам ти шанс, ела като човек, за теб вратата ми ще е отворена. Ченгето блъска слисания, спрял от изненада арестант и го повежда към неизвестното...
Асансьора вие отвратително, казва "Сбогом"! Навън припада призрачна, лилава, лятна нощ.