автор: apostolicia

Така си мечтая да ти напиша писмо. Отдавна все това си мисля. И всеки път по инерция и за по-лесно, грабвам телефона и ти се обаждам. Къде отиде романтиката и творчеството? Отидоха по дяволите. Ето къде са отишли. И си говорим. Дълго и глупаво. За какви ли не дребни, битови проблеми, разказваме си по някой нов виц, споделяме нещо незначително и, удовлетворени – незнайно от какво – затваряме. Отбили сме номера.
Липсва ми онази интимност, атмосферата на мига, в който споделяш сам със себе си пред листа – не на компютъра. Собственоръчно изписваш всяка буквичка и тя разказва после за характера ти. Това с компютрите е много лесно, но бездушно. Проклетата анонимна Мрежа с нейния универсален почерк и универсален „Таймс Ню Роман”. Толкова съм го намразила, че съм задала най-малко ползвания шрифт „по подразбиране”. Звучи ми пинкфлойдски.
Ето затова си мечтая да ти напиша писмо.
Но ти ме знаеш, аз все за нещо си мечтая. Мечтая си да ми остане време за роман на Джейн Остин, седнала на моята красива тераса с чаша чай – „Ърл Грей” с лимон – на него поне все още съм му вярна. Обаче това едва ли ще ми се случи скоро. Терасата ми вече не е така красива, както я помниш. Не разбирам каква е причината, но май съм забравила вече да отглеждам цветя. Правя всичко, както винаги съм го правила – поливам, пресаждам, торя и прочие, но те съхнат и загиват напук на моите усилия. Да му се невиди макар! Истината е, че даже не ми пука. Без никаква тръпка изхвърлям поредната опразнена саксийка и толкоз. Както изхвърлях мъжете от живота си, когато спираха да ме вълнуват.
Знаеш ли, изглежда душата ми остарява. За тленната й обвивка е ясно, но душата защо? Ще питаш какво ме кара да мисля така. Ами много просто - взех да се радвам на обръщения като „мацко”, за кощуна! Онзи ден някакъв застаряващ мачо в офиса се обърна към мен с „мацуранко” и аз, вместо да го навра, където му е мястото безапелационно, както обикновено, взех, че се изкисках кокетно в шепа, ушенцата ми пламнаха от задоволство, оставаше само да се изчервя. Сармота! Одъртях. Преди няколко дни една приятелка от ученическите години ми се обади в седем сутринта, за да ми съобщи, че е срещнала случайно общ съученик от гимназията. Не стига, че по това време вече бях будна, но и първото, което ми дойде на езика, беше: „Чудесно, значи все пак имаме живи съученици!”
Отгоре на всичкото се пристрастих към американски екшъни от онези, в които буря, вилняла месеци в Европа и сринала Рим, Лондон, Париж и още няколко по-незначителни столици, изведнъж и най-внезапно, противно на всякаква логика, без бога и прилика, прекосява не Тихия, както би следвало да се очаква, а Атлантическия океан и напада Източото крайбрежие. Мръсницата му мръсна! И чак тогава, разбира се, се установява, че това всъщност е бедствие. След което се появява някоя блондинка с ръст 180 и горе долу толкава на гръдна обиколка, с изумителни бедра и няколко дисертации по ядрена физика, геотермални източници на енергия, откъсването на Арабския рог и прочие, каквито се срещат единствено в американските филми. Незнайно откъде се появява и един изключително обикновен, необвързан автотенекеджия, който чете Пушкин в оригинал и така – между другото, е носител на титлата Междугалактически секссимвол, по дънки и с обикновен потник – господи, какви потници имат тези холивудски мъже, нашите са много калпави, пробвала съм няколко... хиляди модела – изобщо не могат да се сравняват с техните. Та светът бива спасен от тия двамата – тя, само по блондински мозък – впрочем едва е навършила 30, а вече е професор – има логика, при нас блондинките си слагат силикон и пеят на плейбек, една такава просто няма как да не стане поне в една научна област професор; той – единствено благодарение на внезапно-връхлетелите го спомени от времето, когато е бил полковник от морската пехота, но това, разбира се, се е случило отдавна, нищо, че е на не повече от 40 – елитните американски морски тюлени ги произвеждат в полковници почти без подготовка още в детските ясли, та да имат време да се пенсионират към 22 и до 40 да изчукват коли – или к`вото там дойде. И разбира се, по някое време даже бурята притихва, докато двамата правят много тъжен и съвършено перфектен секс, с отсенки на неизбежност. Даже имената не им помня, толкова са еднакви. Добре поне, че сценаристите им са добри в диалозите, ама и те взеха да се изчерпват, защото започнаха да се ицитират един-друг, сякаш става въпрос за филми с историческо значение. Смешно ти е! На теб ти е смешно, но аз намирам, че в тези филми има дълбоко закодирано послание за това, докъде ще ни доведат нашите собствени действия. Пристрастието ми към чистотата на природата е другото нещо, на което останах вярна, след чая с бергамот, романите на Джейн Остин и шоколадовите бонбони. Само че сега вече от черен шоколад. Поне едно предимство на болестта ми – комарите не обичат диабетици. Да не са луди да си развалят зъбите. Само хората сме всеядни. Каквото ни попадне, слагаме в устата си, дъвчем, гълтаме и после разиваме познанията си в областта на медицината. Много пъти съм се замисляла дали да не прибегна до вегетарианство. Обаче всеки път стигам до извода, че човекът е хищник. Не само инстинктите му са такива, иде реч за обикновени хранителни навици. Ами я погледни първобитния човек – ако не беше хищник, щеше ли да рискува живота си и да трепе мамути, вместо кротко да си сади зеле? Освен ако мамутите не са му тъпкали зелето евентуално. И след това се е започнала кървава вендета, на някой етап от която човекът е вкусил мамутско, след което въпросният вид се е превърнал в изчезнал. А човекът е започнал да си ги спомня с носталгия, да мечтае...
Както аз си мечтая някой ден да ти напиша писмо, в което да ти кажа само важни неща. Истината за нещата, която никога не успях да открия, колкото и да се взирах в хората, в събитията, в книгите, в лицата, в географските карти, в теб и в себе си.