автор: lightgreen

И после -
лошите ни навици,
които ни убиват,
които те карат да обичаш моята руса коса.

Казваш - обичаш и мен,
обичаш очите ми. Мен? Цялата?
... и златистите нишки в очите ми?
Шегуваш се.
Обичаш всеки лош навик,
напълзял по плътта ми.
(ще ни убие, нали знаеш,
няма да живеем никак дълго).
Обичаш колко съм котешка.
Как се прокрадвам на токчета...

И после -
"добрите хора не го живеят този живот" -
казваш. Не го искат почти сладък
и толкова мрачен, че чак ме усмихва.
Не харесват кафето по устните ми.
Не обичат да знаят кога всяко чувство се изнизва нанякъде,
не им се иска да вярват, че един ден ще ги няма.


...всяка сутрин все повече губя от своята плътност.
Трябва да знаеш.
От толкова много любов е, не ми понася.
Един ден ще се погледнем на криво,
ще си пуснем ръцете,
ще поклатим глава и ще кажем:
"Не стана."
Не ме гледай толкова мрачно.
Така не се свършва света.