автор: milcho

Продължение на историята „Когато станах Кришна”
(Warning: да не се чете от хора със слаби нерви)

Палинка базар се намира на площад Палинка в Ню Дели. На няколкостотин метра от хотел „Ятри Нивас” – който пък беше нашият дом за 2(две) седмици в Индия.
Там се връщахме вечер след уморителните заседания на конгреса по астрономия. Веднага хвърляхме чантите и костюмите и вече облечени по-просто, за да не привличаме внимание, се отправяхме към Палинка базар. Палинка базар беше огромен подземен пазар – 3-4 етажа под повърхността на земята. Нямаше вентилация и бягството от жегата навънка се компенсираше със задуха от присъствието на хиляди хора, дима на миризливите свещи и някаква странна миризма, която аз наричам миризмата на Индия. Никъде по света не мирише така. Само в Индия.
Иначе казано кислород там почти нямаше и как живееха там тия хора си остава загадка за мен и до сега. А ми се струва, че някои от тях рядко напускаха тоя подземен пазар. Там си живееха май от години. Аз можех да издържа там само около 15-20 минути максимум половин час. Трябва сигурно да си йога със свръхчовешки възможности за да може да живееш и работиш там. А йоги имаше на всяка крачка. Може би те не знаеха, че са йоги, но си бяха такива. У всеки индус се крие навярно един потенциален йога. Един такъв индус-(вероятен йога) седеше в една странна поза, леко изкривен на една страна наблизо до едни сергийки до входа на хотел Ятри Нивас. Сутрин като излизахме на заседанията го поглеждахме – той не ни обръщаше внимание изпаднал нещо като в нирвана и като се връщахме го заварвахме в същата поза. Абсолютно не беше мръднал около 5-6 часа. После видях такива живи статуи по площадите в Европа и другаде, но те го правеха за пари – пред тях имаше сложена една шапка или кутия и ако им пуснеш някоя монета, дори да кажем 50 стотинки те се размърдваха за малко и ти благодаряха със жест или ти стискаха ръка. Този обикновен индус просто така си живееше полегнал на една страна, без да се движи, като то този начин май пестеше енергия и можеше да изкара само с един фъстък на ден. Ние също не харчехме излишно пари, но не можехме да се сравняваме с този йога по икономии на енергия. Още повече той си живееше цял един йогски живот в Индия, а на мен съдбата ми отреди да посетя Индия само за 15-тина дена. Т.е. не става и йога от мен.

Пазарувахме и се пазаряхме най-вече на открития пазар, а не в подземния Палинка базар. Ако това може да се нарече пазаруване. Защото си купувахме само по някоя напитка, най-често кока-кола и по кило-две банани. Там те бяха евтини, а кóлата беше в бутилки или в кутии. Доста се вталихме от тази диета, но в случая цените на колата и бананите бяха фиксирани и нямаше къде повече да се пазарим. С всички останали стоки не беше така. Обикаляйки сергиите и малките портативни магазинчета, набелязвахме какво трябва до купим за подаръци. Аз гледах за най-вече за дървен слон. Със шефа много ни хареса и едно бронзово излъскано блюдце с изгравиран на него Тадж-Махал. Ставаше за украшение на стена, а и като блюдце можеше да се използва. Прекрасен подарък и сувенир от Индия.
След един два дена мотаене, шефа който после отиде на екскурзията и до Агра, реши че ще е добре да има и за спомен, нещо с лика на Тадж-Махал и ме помоли да питам колко струва. Отиваме там и питаме колко струва блюдцето. И гледам, че има изложени на стената 3 такива за продан. Индуса продавач изпадна в див възторг и назова една огромна сума от да кажем 1000 рупи. Аз го попитах, дали няма да намали и той свали веднага до 600, но само за господина, понеже разбра, че не аз а той ще е купувача и веднага предложи и чаша чай. Аз любезно отклоних поканата за чай и тогава започнахме същинския пазарлък. Разказах му от къде сме и всичко което може да се каже най-важно за нас за 5 минути. Той свали до 300. Сумата не ни устройваше и ние постепенно губехме интерес и искахме да напуснем, под претекст, че бързаме, а дефакто просто да свалим колкото може повече от цената. Шефа ми прошепва, че ако сваля под двеста ще ми е много благодарен. И накрая купихме блюдцето за 160 рупи. Разбира се тържествувахме и вечерта в хотела на разбора, главната тема беше моя колосален успех в тоя занаят - пазаренето. Блюдцето блестеше като златното руно и другият колега също го хареса и каза, че утре ще мине за погледне дали е останало някое от останалите две.
Следващата вечер, той ме срази, като донесе второто блюдце и каза че го е спазарил за 80 рупи. Просто толкова рупи носех, каза, и оня не ме изпусна, докато не ги прибра. Блюдцето беше абсолютно същото и моят имидж на изпечен еревански брокер беше помрачен. Замислих се как да се реабилитирам и успях. Ударих го о земята, като купих третото блюдце за 25 рупи. Това стана в края на мисията ни, когато уж случайно наминах при моя познат и той сам ми предложи да ми го продаде за 80 рупи. Третото последно блюдце с гравиран Тадж-Махал. Понеже съм му бил довел много клиенти. Аз му обясних, че имам само 25 рупи (около 2 долара) и ги пазя за зор заман, и утре си отпътувам. И си тръгвах на няколко пъти от магазина, но той все ме връщаше назад и сваляше от цената. Накрая не се разбрахме и аз наистина си тръгнах. Бях доста разочарован, но толкова по-голяма бе радостта ми когато след една пряка след магазинчето, което напуснах полупечален, продавача ме догони и ми връчи блюдцето с думите: -Дай ги тези 25 рупи, и да знаеш, че ти правя подарък. И така и до днес в хола ми се мъдри скътано в бюфета зад други разни сувенири и това бронзово излъскано блюдце с изгравиран Тадж-Махал. Спомен от Индия и от онова магазинче с оня любезен индус продавач на бронзови сувенири. Никога после не съм се пазарил така. Даже съжалявам за стореното, но какво де си прави, когато щом като се заема с дадена работа, все ми се иска да я свърша не като кучето на нивата и да си оставя коня в калта.

После, много пъти се стрясках на сън от видяното и от образите на тази хора в Индия.
А там има неимоверно много живи хора. И деца. Деца и бебета. Не мога да забравя очите на децата, на едно малко момиченце със едни черни големи очи. Боже, защо си дал на индийските малки момиченца такива големи очи. Когато те погледнат с тия очи, Боже, те не просят, те просто ти взимат сърцето с една абсолютно безкръвна операция и после се чудиш защо сърцето ти понякога видимо без причина прескача. В моя случай то прескача вече все по често и това е навярно, защото част от него бие в очите на едно малко индуско момиченце, на което подарих 10 рупи – толкова имах в джоба. Там пред Ред Форт един от символите на Ню Дели.

Но нищо не може да се сравни, обаче със случая който, така ме потресе и който ще помня и ще ме стряска до второ пришествие. Сега ще го споделя с вас, та белким малко ми поолекне.
Е, това може би е егоистично да си споделям тежките моменти в живота с вас, понеже вие също ще отнесете и част от моята болка. Но така тръгна тук от началото с моето появяване в хулите и така ще е до края. И с кого ако не с вас да си споделя това, след като тук се оказаха такива уникални същества. Виртуални и не, но вече не мога да си представя живота, който ми остава без вас.

х х х

Един ден в още в началото, когато излязохме от Палинка базар на повърхността – на белия свят и дишахме като риби на сухо, с широко отворени уста, щастливи, че дишаме и че пак вкусваме въздуха. А той, въздуха не беше много стока. Наоколо се въртяха в кръг коли и тротинетки и автобуси и бълваха газове. Но това беше райски въздух по сравнение със спарения сурогат, който дишахме в подземията на този ундерграунд пазар. И веднага бивахме и бяхме обградени от просяци. Един ти уж лъска обувките, а в същност ти рязва ловко връзките на обувките и после веднага ти предлага нови връзки които уж случайно, ама съвсем случайно са му под ръка. Плащаш си, за да знаеш и този номер. Ако отминеш по натам ще се загледаш във някой факир който свири на нещо като дудук и успива две три кобри в едно малко плетено от тръстика кошче. По скоро факира, полугол с чалма, ги кара да се събудят и да се изправят, и да надуят очилата си срещу теб и тогава те уведомява тихо, че за да си легнат, без да те погнат кобрите, ще са нужни само 5 рупи. Евтиния както казва Зорбас, спасяваш душа за 5 рупи.
Друг пък си ходи ей така просто покрай теб, ама не се отделя от теб на крачка в продължение на 20-30 минути. И ходейки до теб, шие на гергеф някакъв индийски мотив. И ти повтаря до втръсване, -„Гууд фор мадър, фор систер, фор брадър” …и изрежда цяла фамилия родственици…което означава, че гергафа ще е добра покупка-подарък за майка, сестра брат(?)… и ти трябва да купиш този гергеф, - една дървена окръжност от яко огънато дърво. Младите нямат и понятие какво е това гергеф. Не, младите девойки не мислят сега за чеиз. Те получават по един, чек на сватбата, или нотариален акт за квартира или вила, нова лимузина и билети за сватбено пътешествие да Малта или Малдивите. Но само някои, не всички имат този късмет.

Ако се заплеснеш в дискусия с просяка-продавач на гергефи или при факира с кобрите то незабелязано до теб отзад се доближава амбулантния-ваксаджия и ловко ти пръсва пресен течен кравешки тор на едната обувка. Ти разбира се не забелязваш това и продължаваш да напредваш към заветното убежище – хотел Ятри Нивас. Само там в сравнително хладната стая, може да седнеш като йога на пода или да се опънеш на матрака, който мирише на Индия и да пийнеш кóла и да хапнеш банан и да починеш, на хлад преди да са дошли колегите от пазар. Но на ъгъла те чака пак ваксаджийчето хитрец със сандъчето с вакса и нови връзки за обувки. То изведнъж се хвърля пред теб на земята и ти сочи кравешкото лайно, на обувката ти. На теб ти се гади и се оглеждаш от къде пък си могъл да настъпиш по невнимание това изпражнение – тая фъшкия. А през това време ваксаджийчето си върши своята работа: с една кърпа избърсва това което то е нацвъкнало преди няколко минути на обувката ти и се заема да ти лъсне обувките. Няма как – подчиняваш се. Не може да се явиш в хотела с обувки в миризливи кравешки фъшкии. През това време ваксаджийчето ти срязва връзките на обувките и сумата на услугата нараства до 10 рупи – за чистене на фъшкиите, за лъскането и да новите връзки. Ако се заплеснеш може да ти предложи и нови обувки. Или поне някои домашни индийски сандали. Ако ти вече, си се опарил от тоя номер и си носиш нещо като мека хартия в джоба на панталона, само правиш едно движение все едно биеш дуспа в направление на въпросния шмекер и той тутакси изчезва. Тогава се навеждаш и сам почистваш тази беля на чепика си и внимаваш после кой се доближава до тебе отзад на Палинка базар. Но и до сега си остана загадка за мен как го правеха този номер с обувката и кравешкото изпражнение. (Тук, уважаеми хули, употребих доста натуралистични изрази за думата „кравешко лайно” с риск да ме обвините в простотия, но лайното си е лайно, както и да го наричаш, било то фъшкия, или изпражнение или фекалия или „шайсе” или „мерд” и/или т.н. все си е лайно и гадно мирише).
Имаше още доста трикове, но понеже, защото, обаче, материала напредна ще ги отложа за другите истории в сагата „Когато станах Кришна”.

х х х

А сега за просякинята с детето. Не. За просякинята с бебето. По скоро за просякинята с бебето на няколко дена. Този ужасен акт на просия ще ме стряска докато съм жив.
Нищо по стресиращо не съм срещал. Дори филмите на Хичкок и Стивън Кинг или извънземните гадории на „Мен ин Блек” с Уил Смит или безобидните Джаби и Йоди на Лукас не може да ме извадят от равновесие, както когато си спомня за този случай. И сега когато пиша тия редове тръпки ме побиват. Какво в същност стана. За тях за околните битуващи на Палинка базар може би това беше нещо допустимо, но за мен бе недопустимо. Ама свършено недопустимо. Недопустимо!

Жената изведнъж се доближи до мен. Беше не в първа младост и не се съмнявам, че имаше парични затруднения. Но за да си позволи да проси на Палинка базар, сигурно трябваше да имаш специална тапия или специален номер. Тя имаше такъв номер. Тя изведнъж разтвори леко тъмно червеното си сари и каза – „Съм рупи сър, плиз гив ми съм рупи сър, Ай лав диз бейби”. Това не беше много трудно за разбиране. Означаваше „Няколко рупи сър, дайте ми няколко рупи сър, аз обичам това бебе”. Т.е. няколко рупи за да остане то живо. Аз не разбрах в същност какво става, но тя вървеше вече редом до мен и повтаряше само това. Погледнах я и аз и тогава видях и бебето, то беше на няколко дена. Дори пъпната му връв още висеше. Беше момче. Не ми се вярва да беше нейно, но тя го показваше и притискаше като свое. Аз се извърнах. Не мога да гледам голи бебета на няколко дни – то беше като един ембрион който се вижда на екраните в модерните болници, но жив и дишащ въздуха на Палинка базар ембрион.
Беше живо и правеше гримаси с уста все едно искаше да суче. Беше тихо бебе и не плачеше. Аз бях толкова стреснат от видяното, че нищо не можех да мисля, камо ли да се сетя да бръкна в джоба си за някоя рупия. Жената продължаваше да върви до мен и да повтаря, ”Ай лав диз бейби, сър”. – „Аз обичам това бебе/дете”…Но аз продължавах да вървя като зомбиран.
Тогава тя с другата ръка, с онази с която не просеше, го ощипа през сарито. Щипна го силно. И тогава то писна. Нададе бебешки жален рев. Тогава разбрах, че бебето не е нейно. Личицето му се сбърчи. Като на някаква менада на Лем от Соларис. И то заплака силно и още по-силно. Пищеше. А жената повтаряше и повтаряше фразата. Тогава на мен ми прилоша. Не съм го казвал това на никой до тази секунда. Срам ме беше и сега ме е срам, че на мен ми се случи това и защо точно аз бях наказан по тази начин, Боже? И повърнах. Корема ми се сви, наведох си и повърнах. Жената мигом се отдалечи и изчезна в тълпата. Аз стоях сам и след като дойдох на себе си се прибрах в хотела. Няколко дни не посмях да мина вече покрай Палинка базар. Мисълта, че тази сцена може да се повтори ме ужасяваше.
Но странно е устроен човек - надарен е да забравя особено близки събития. По далечните ги помни, а близките ги забравя, нали е улисан в ежедневието и носен от ежедневните ядове не си дава сметка за това колко струва живота на едно току що родено малко бебе, едно малко новородено момченце в Индия, в Ню Дели на Плинка базар.

КИ

Буда, Атила утца, 2009-06-14 02:18 СЕТ
Татранска Ломница, 2009-06-18 11:23 СЕТ