автор: Lachistata

Не искам да ме има в този стих-
настръхнал, самотен и празен.
Не желая да ме има в този ден-
сив и присъстващ, безкраен.
Залезът е само мираж,
към който препускам
с разпенени ноздри и влажни копита.
Ден подир ден превъртат стрелките,
а любовта смалява мащаба си,
крета едва-
кранта с опразнен търбух,
жалостта даже не иска
куршум да изстреля в челото.
Самотата прегракнало вика,
тишината не е спасение-
идат на помощ гласовете
и споменът.
Тъмнината напряга очите,
връзва коварния възел
между мен и околните.
Затварям се яростно в себе си-
при въпросите, страховете и маските.
Напрегнато втренчвам зеници
към нежни от обич дворове,
с цветя и дървета от утрото росни
и откривам отново със ужас,
че нищо от мен там не присъства.