автор: Rumen_ne

Азискам да запаля любовта,
изгневна, галеща и дива.
Аз мога да погаля гневността,
прокобила тъгата сива...
Аз вярвам, че в една снага
докосвам мойта
малка дива самодива.
Понякога, когато почва
безмилосната почва
да ни покровя
с балдахини и несрета...
аз ще измисля,
ще изровя
съкров изпод косите на поета...
Аз плъзвам по художните несрети,
проснежнали
в уморните куплети...
на недотъговните поети,
гаснещи с жаргон от срети,
дивнещи в купон от силуети...
Отнети стонове от толкова Донове
на самотата,
с бонове от двата
свята.
Роновете на играта
похитират над съдбата.
Аз вярвам пак, че мойто минало,
с коси белещи не е загинало.
И вярвам в апострофите на строфите,
измълвани посред играта
със снагата
на мойта гневна фея...
Вече умея
да се смея....
до нея...