автор: lita

Този разказ не е като останалите,които до сега сте чели.В главните роли пак са любовта и нейният любим,но тук не става дума за изневери,разбити сърца и накарнени достойнства.Тук се разказва за пределите не щастието и за разминаването между желания и действителност.
Беше хубав есенен ден,някъде към средата на Септември (19-ти да речем),валеше дъжд и топъл вятър подухваше.........,точно по мой вкус.В такова време обичам да се разхождам из локвите и да мисля за истините на живота...,но не и този път.Днес си останах в къщи.

Това беше и най-голямата ми грешка.

Седнах пред компютъра и се лепнах в чата.Исках разнообразие,затова потърсих нови абонати.Някой привлякоха вниманието ми и им писах.Само един ми отговори – това беше тя! Опустошителният пожар,който ми бе нужен,последната капка,която да прелее чашата,смъртоностната стрела,пробола сърцето ми.Нека я наречем Любов..
Тя беше от друг град,но това не ми попречи.Още в началото ме привлече,още в началото ми хареса.Започнахме да си пишем всяка вечер.О, Боже – тя бе толкова красива дори и само на снимките,а на живо сигурно щях да получа инфаркт.Любовните слова сами се сипеха от сърцето ми щом видех,че е на линия,а когато излизаше.....Оооо!!! – тогава как болеше само –една непоносима болка,пронизваща болка – душевна болка.
И пишехме си така и изглежда тя отвръщаше на чувствата ми,но един ден ми го каза.
Каза ми го – съжелявам но.... Това беше мига на разрушението – тя беше с друг.Някой идиот имал касмета да живее в този град! Полудях! Искаше ми се да го убия... Опитах се да я разубедя,убеждавах я стотици пъти.Казвах й: ‘Ти си всичко за мени ще се намери решение,но не...... буквите не действаха.Примирих се,трудно но все пак някак си...
И беше тя с друг,но аз не можех да я забравя.Все й пишех неща от сорта – Къде си?Не мога без теб,липсваш ми твърде много,но тя се дърпаше!След време пак почнахме да си пишем,останахме best friends ( или поне това беше за нея, аз още имах чувства).Тя разказваше,че е щастлива,но не такова щастие търсела (мислех си – О,аз мога да ти дам това,което тарсиш,мога и искам!)Тя знаеше какво чувствам,сякаш и се искаше да е така,но на мен не ми пукаше, щях да я чакам вечно.И й го казах:
- Иска ми се да бях магьосник,да ти направя клетва за любов и радост,но нямам такава мистична сила,затова ще направя само това,което мога – ще те обичам вечно!
И май този път испях – тя ми повярва.За първи път ми каза,че ме обича (няма да забравя този миг). Каза,че трагва към мен,че ще ме намери някак си... и аз я оставих.
Там беше и втората ми грешка


Хванала бе автобус,писа ми,че след час ще е на автогарата.Бях готов да я посрещна и вече нямах търпение.Отидох там 45 минути по-рано.Минаха още 75,но нея все още ч нямаше.Птиресних се... Тогава го съобщиха (чух ножините от ТV-то на автогарата).
“ Голяма катастрофа с автобус – 2 умрели”. Знаех,че става въпрос за този автобус...Не бях се молил преди,но сега си наваксах.Молех се тя да е жива.Чаках много (сигурно векове).Полицията ни отпрати,накра ни да се разпръснем. Каза само кой в коя болница ще бъде настанен.Но нейното име не присъстваше в списъците.Попитах за нея,но отговорът беше само: “Съжелявам,но.....” – сещате се,нямам сили да го напиша.Сълзи западаха по бузите ми,малки парченца стъкло се забиха в мен,кръв не излизаше,защото нямах сърце и умирах.
Загубих я завинаги.Точно,когато вече я имах.И не знаех какво да правя.Заслужаваше ли си вече да живея???Може би,заради нея – тя вярваше в мен.А дали аз вярвам в себе си? Все пак реших,че самоубийството не е решение.Продължих...... , но реших

Ще те чакам Любов!Ще чакам теб, ще се надявам да зърна слънчевото ти лице,да те прегърна и всичко останало,защото дивото във мен зове!

Аз още си мисля,че ти си моята изгора.Ти ме караш да бъда добър,в теб има нещо красиво.. ЗА ТЕБ ЩЕ ЖИВЕЯ , ЗА ТЕБ И ЩЕ УМРА!!!