автор: marcusjunius

Високата скорост е самотно преживяване
във влажния, ранен въздух на непостоянното
лято. Хълмовете се гънат обречени
на бавна промяна. Ако тичаш
между тях, ще я усетиш като внезапно изсъхване
и затопляне на въздуха –
една вълна от друга атмосфера,
която внезапно те блъсва и обгръща като облак от малки
найлонови торбички.
От онези, безплатните.

Но аз не тичам между хълмовете.
Ако тичах, вероятно нямаше да се движа
в посоката на изсъхването.

Отдалечавам се, за да се приближа.
Целият живот се гради на крехката заблуда,
че има бъдеще.
Мозъкът ми е болен
от постоянното усилие да създаде
(по някаква ужасно сложна формула) една
числова редица
от секунди, които екстраполирам
напред в мъглата на несъществуващото и несъщественото.
Понякога във фантазиите си стигам
години напред
и
тогава ми се завива свят, причернява ми и почти губя свяст.
Лекарите казват, че е високо кръвно
(каквото нямам) или
нисък хемоглобин (какъвто имам),
но аз знам, че всичко това е от усилието на мозъка
да изчисли
невъзможното.
Нещо като да гледаш в черна дупка
и да усещаш как нейната свръхгравитация
изтегля
погледа
от
очите
ти.

Парадоксални са миговете на висока скорост.
Бързам да стигна до място, на което не искам да бъда,
за да се върна по-скоро там, откъдето тръгвам.