Боря се с троскота. Всеки ден. Вече трета година.
И експериментирам, както се казва – минавам пътя на хилядите неуспели. Защото не мога да повярвам, че някаква трева ще ме победи, ще ме сломи и ще ме принуди да вдигна ръце като пленник.
Копан, чистене, сеене на пръстта… После – отрови, раундъп и други гадости. Поизтиках троскота към оградата на малкия Боско. И той се окопа там. Под мрежата и край нея. Дето не мога да стигна с мотиката. Дето и отровите не проникват през стария насип от строежа на къщата. Бих го оставил да си живее там. Защото, четох, за всяка унищожена тревичка природата си отмъщава, не винаги разбираме как, но си отмъщава. Обаче троскота въобще не е тревичка, застрашена и нещастна, която трябва да се пази. А някакво тревищище – нахално, жестоко и агресивно. И не кротува под оградата. Напротив – а съм се отпуснал, и веднага прескача пътечката. И в прекия и в преносния смисъл. Отначало се борех сам. Сега търся съюзници. Правя прегради от люляк, хризантеми, маргарити, от лилавото храстче и белия бордюр – все такива растения, дето не търпят съседи. Хищни растения. То като погледнеш, едва ли има нехищни растения, до този извод стигнах от трите години, всяка тревичка се бие да удуши другата. Също като хората… Малкият Боско като видя как изтиквам троскота, и той се включи. От неговата страна на оградата той прави прегради от невен и малини. Аз тази година включих зелениката – страшно растение, стръвно и жестоко, по-жестоко от троскота, само да го подхване и ще го премаже в синята си прегръдка. Боско включи гулиите, гарънгачите, както им казва Нина. Аз - димитровчетата. Боско – маточината. Аз току-що засадих здравец, като го гледам, където е плъзнал, нищо не остава под него. Боско ми отговори с момини сълзи - с яки коренища, жилави, не можеш да си отскубнеш, за да ги пренесеш другаде.
И така, ние с Боско играем пинг-понг. Или волейбол, както ви се харесва… Не му е лесно на троскота. Не ни е лесно и на нас с Боско. Но Нина и Денито са доволни, по-точно бяха много доволни. Около оградата се оформиха две идеално гледани ивици. Това е нашият стадион, нашето игрище. Обаче се оказа, че останалите части на дворовете не са така идеални. И Нина и Денито го забелязаха. И ясно ни го казаха. Как ние с Боско да им обясним, че тенис и волейбол се играят на мрежа?
Започнахме, значи, да срещаме и такива трудности.
Обаче оня ден обикалям градината , оглеждам я като чифликчия землището си, и що да видя: сред ягодите пръкнал троскот. Тръгнах за мотиката. Я – троскот и при доматите. Нещо ме прищрака.
- Боско, я ела да те питам нещо! – викам през оградата.
Боско се подпира на мотиката.
- Кажи да видим.
- Какво си захванал? – подхващам отдалеч.
- Мани, мани. Тръгнах тая сутрин на оглед за колорадеца и гледам – троскот в картофите. Вървя нататък – троскот и сред доматите. И взех мотиката…
- Да бе, да бе, ясно...Ходи да чистиш!
Правя пълен кръгом и тръгвам към чушките. Ако няма троскот и там, ще си скъсам главата.
- Нали щеше да ме питаш нещо… - вика Боско.
Ясно, ясно – викам аз.