автор: anonimapokrifoff

Цвета отключи, влезе в коридора и пусна препълнените торби – дръжките им се бяха врязали в пръстите й и те чак посиняха. Докато отиде на пазара в “Красно село”, докато се върне, и денят минал.
Цялата квартира още миришеше на черен пипер, бахар и дафинов лист от снощния винен кебап. Данчо мреше за него, ама в последно време се вядоха на месо, затова сега щяха да минат на постно.
За първи път живееха само двамата. Нямаше я свекървата, която все да я гледа в ръцете и да мърмори, ако наготви нещо от своя си, варненския край. От трахана, домашна юфка и боб на тава на Цвета й беше дошло до гуша.
Данчо си идваше към осем. В седем тя щеше да почне да пържи тиквичките, че да са още топли. Две седмици е без работа и вече не я свърта на едно място. Колко му е да ошеташ стая и кухня? Но той е прав, че всяко зло – за добро. След месец дъщерята ще ражда и Цвета ще отиде в Пловдив да помага за бебето.”Ама само докато е лехуса, после си идваш! Че аз да не съм разведен? Достатъчно живях без жена!”, перчеше се бъдещият дядо.
Нямаше да й е лесно на дъщерята – вече на 32, а първо раждане. Когато Цвета забременя с нея, беше едва на 20. Запознаха се с Данчо на варненския плаж – той беше дошъл да си търси работа като сервитьор, било му омръзнало все да е по Южното Черноморие. Кой е мислил, че вятърът ще я отвее в гранично елховско село?
Почна да вади покупките от торбите: розови домати, пипер, дребни доматчета за готвене /намери ги по лев и петдесет/, краставица, пресен лук... Утре ще му направи пипер с доматен сос, но по рецептата на майка си. Тя опичаше и обелваше пиперките, цепваше ги и ги пълнеше с яйца и сирене, после ги овалваше в брашно и ги пържеше. И Цвета като нея слагаше във врящия доматен сос чесън /накрая, че да му се запази ароматът/ и накълцан магданоз, само че добавяше и нарязани листенца пресен босилек.
Откакто е вкъщи, тя готвеше всеки ден. Когато се прибереше вечер, Данчо подушваше с нос и казваше: “Пак мирише на живот по селски!” Горкият, беше се настрадал от ергенлък на стари години. Щом започнаха промените и остана без работа, замина за Израел като строител. Върна се след 5 години, изпит кото смъртник. Парите стигнаха колкото да стегнат къщата на село и да дадат някой лев на дъщерята в Пловдив.
После той се хвана по строежите в София. Работи няколко месеца и в Бургас, но там заплащането не беше като тукашното. Вярно е, че няма договор и осигуровки, но вади достатъчно. Щом умря свекървата, и Цвета дойде при него. Остави зад гърба си времето, когато беше в репекато, хилядите низи тютюн, минали през ръцете й, градината и животните и стана гражданка. Тук си намери място в един магазин за хранителни стоки, но, като настъпи кризата, я съкратиха – просто тя беше най-възрастната от всички.
Изми и наряза на колелца тиквичките, загря олиото и сложи 4 необелени скилидки чесън – винаги така овкусяваше мазнината, в която ще пържи картофи, патладжан или тиквички. Какво ли щеше да готви при дъщеря си? Тя не позволяваше в къщата й да се пече пипер, че да не се вмирисва, а какво остава за чесън? И зетят, мършав очилатко, е все на компютъра и дума не обелва. Ни пие, ни пуши. Данчо викаше: “Туй геве /така казваха в неговия край на зетя/ добре че се събуди едно дете да направи!” Радваше се дядото – момченце ще е, ама му беше мъчно, че няма да носи неговата фамилия. Много искаше той син, но Цвета се повреди след първото раждане и не можа да има второ дете.
Тиквичките бяха готови. Тя разби киселото мляко, добави му чесън, смачкан на пресата, сол и много копър и малко от олиото, в което ги беше пържила. Вечерята беше готова. Имаше време да изпуши една цигара на балкона – Данчо не беше тютюнджия и мразеше дима. Преди тя се криеше и от свекървата, но онази все я надушваше и мърмореше, че къщата вони на катун. После влезе в банята, за да не мирише на “пражено”, както е по варненски. Без да иска, пак се видя в огледалото – беше цялата на бобчета от бюста до коленете. За последните 3 години качи 20 килограма и не можеше да се понася. А мъжът й я успокояваше, че и така е хубава... Една от колежките в магазина – младо дебело момиче – повтаряше, че имало един много известен художник, който рисувал само такива жени. Значи не е бил наред – каза й Цвета, а тя отговори: “Не, просто е разбирал от жени.”
Като млада булка Цвета простираше прането, а свекървата се приближи до въжето и хвана с два пръста сутиенчето й: “Лильох, боооже! Що си такова гърчаво и небивателно, амоу? Че той синът ми няма къде да се хване!” Ако сега беше жива, сигурно щеше да й каже, че e като току-що опрасена свиня...
Трябваха й нови дрехи и с Данчо ходиха къде ли не, но нямаше нищо подходящо. Може и да е права колежката, че в магазините има само погребални тоалети за млади анорексички. Обиколиха и моловете. В единия облече син панталон и блуза на жълти, пембени и сини райета - някаква английска марка. Кой да предположи, че всичко това ще стои великолепно на дебелата мургава Цвета? Данчо хукна да плаща, но тя го спря: панталонът струваше 110 лева, а блузата – 45.
Закъсняваше тази вечер мъжът й. Днес даваха заплати, само че той не беше от тези, които се запиват с колеги. Веднъж тя видя момчетата – дойдоха на Йордановден. Мислеше освен туршийката, снежанката и руската салата да приготви кюфтета и пържоли, но Данчо й каза: “Направи нещо домашно, те са бекяри. Ама такова, че да не са го яли.” Купи килограм телешки джолан и 4 свински, направи ги на порции и ги оваля в брашно. Наряза на едро килограм картофи, наситни 4 глави лук и сложи всичко в големия гювеч. Добави 2 глави необелени скилидки чесън, 4 шепи сушени сини сливи, червен пипер, черен пипер, зърна бахар и дафинов лист. Посоли и заля с 2 чаши червено вино /купи го скъпо – близо 8 лева/ и малко вода. Три часа задушава яденето във фурната, а през това време се захвана с погачата: първо разми маята в подгрятото прясно мляко с 3 лъжици брашно и лъжичка захар и го сложи на топло да шупне. След това замеси тестото, късаше парчета от него, правеше топчета и ги разточваше, мажеше кората с разтопено краве масло, завиваше на руло, а после - на охлюв, и пак разточваше. Така погачата бухваше и се късаше на конци. Когато колегите на мъжа й – кой ерген, кой зарязал жена и деца на другия край на България - ометоха всичко, казаха: “Бай Данчо, жена ти е факир! Златни ръце има – ако я вземем на строежа, сигурно по-право от нас ще зида!”
Филмът по битиви беше към края си, а Данчо го нямаше. Звънна на джиесема му, но телефонът беше изключен. Подозрение прониза Цвета: да не си е хванал някоя? Хубав беше той – приличаше на Шон Конъри, но много по-млад и по-красив от него, защото очите му са с цвета на метличина. Колко му е да завърти някоя млада слаба софиянка? Че и син ще му роди... Втресе я. Отвори камерата на хладилника, извади шишето Данчова ракия и си наля. Запали цигара – майната му! Той се развява някъде, а тя трябва да се съобразява! И все пак навикът я накара да излезе на балкона. Изпуши я, запали втора. Новините бяха започнали отдавна. И изведнъж една мисъл я накара да настръхне: ако е станало нещо и са го казали по телевизията, а тя не е чула? Макар че беше късно, звънна на дъщеря си, която се оплака, че вече много й тежи. Не посмя да й каже нищо.
Пак потърси мъжа си – телефонът му беше изключен. Цвета се разхлипа. Наля си още една чаша ракия. Ужасът я стискаше за гърлото. Ако е станало нещо с Данчо, какво ще прави? Квартирата е платена до края на месеца, но тя няма и лев. Без работа е, дебела и на 53. Ще се върне на село в пустата къща и там какво? Баби, по-стари от нея, и цигани, които им крадат кокошките. На ръцете на дъщеря си ли да висне? И то какъв живот ще е без мъжа й?
Стана 12. Цвета изпуши кутия цигари, преполови шишето ракия, но алкохолът не я хващаше. Искаше да се наплаче, а не можеше. Отиде в коридора и се погледна в огледалото – очите й бяха зачервени, под тях имаше сенки и торбички. Беше безпомощна като изоставено дете. На кого да се обади в този чужд и огромен град? Трябва да звъни в “Пирогов” и в полицията! Тръгна към джиесема и в това време чу как някой се опитва да отключи външната врата. Беше Данчо – пиян и ухилен до ушите. Той ломотеше нещо, че чорбаджията ги събрал, за да ги почерпи за новия обект – вече имат работа поне до Нова година, ама нямало как да й се обади, защото батерията паднала, пък как да иска телефон от колегите и да се излага, че се отчита на жена си... Цвета отмаля от облекчение и същевременно й идваше да го убие, да го убие, да го убие! После той й подаде торбичка – там бяха панталонът и блузата. И тогава тя се разрева с пълно гърло.