автор: kia

любов - омраза, състрадание - безразличие... равновесие - бог

Божието царство е неутрално-като атом. Там няма любов,нито омраза. Непознати са страданието и жестокостта. Това е мястото, където противоположните чувства се сливат,за да властва Висшата Хармония-безчувствеността. И Господ е безчувственост.
Всяка душа, станала ангел, трябва да забрави, че някога е била човек. Защото чувствата пречат на задълженията й. Един истински Божи служител е неспособен да усеща - спомените от земното минало се унищожават.
Когато учи подчинените си как да забравят, Бог започва първата си лекция с думите: " Чувствата са безсмислени. Особено т.нар. Голяма Любов. Ще се запознаем първо с този термин - останал съм с впечатлението,че той е популярен сред земните.". И продължава с обясненията колко ненужна е тази любов.
Ангелите са длъжни да поддържат реда,както на небето,така и на земята. Да "ловуват" с човешки души, да се намесват в съдбите на хората-това е част от защитата на Хармонията.
След обучението белокрилите се превръщат в създания-рационални и прагматични. Човешката мъка им е безразлична - те нямат сърце. Хилядолетия наред са способни да наблюдават страданието на земните, без да успокоят поне отчасти болката им,ако това противоречи на Равновесието. Ще ги оставят да загинат в агония,но няма да пролеят и сълза за обречените им души. Защото ангелите не плачат.
Те са жестоки - правят така, че децата да умират - Хармонията има нужда от невръстни попълнения в редиците на Божиите служители.
Необходимо ли е, те могат да бъдат и добри - карат болните да се усмихват и да забравят страданието.
Ангелският шепот успокоява, но и влудява.Превзема съзнанието на земните, обсебва ги - понякога за цял живот.Хората наричат тези себеподобни шизофреници.
Ангерите сеят смърт и даряват с живот в името на Хармонията. Разбира се, има и изключения. Те, колкото и да се опитват не забравят Голямата си Любов. Просто не успяват, въпреки обучението. Връзката им с любимия не се разрушава нито от Времето, нито от Пространството.Тя е по-силна дори от Господ.
Този ангел беше едно от тях. Някъде на небето той решаваше съдбата на любимата си.

"Ще я убия". Ангелът потрепера при мисълта да отнеме живота й,но беше непоколебим. "Само така тя ще бъде с мен и с никой друг. С никой!".Разпери криле и отлетя към земята,за да осъществи намерението си.
Двамата били от щастливците на планетата - свързвало ги това, което хората наричат Голямата Любов.Дали тя не е само Голяма Илюзия?Може би е истина. Доколкото разбирам, чувството е нещо като виртуално пространство за двама. mIRC с ограничено право на достъп-само той и тя.Другите са без значение, защото такива няма.
Смисълът на съществуването им бил съсредоточен изцяло в любовта им. Да, били егоисти. Не се интересували ще имат ли някога деца. Връзката им била достатъчно силна и пълноценна, независима от грижата за поколението.
В сърцата им имало място само за един-за човека, когото обичат. Не признавали неколкократните влюбвания и твърдения като "Човек е способен да обича много пъти,но различно." .Различно?! "Колко хора побира сърцето ти? Двама,трима? Отива си първия,да заповяда следващия,моля! А защо не и десет? Имаш ли предпочитания към някой определен? Не,нали. Защото не си срещнал Голямата си Любов." -това обяснявала жената на онези, които казвали,че няма такава любов.
Двамата вярвали - ще бъдат заедно и след смъртта. Дори се заклели-този, който умре последен да прекара земните си дни в самота. До моментът, когато отново ще се съберат - този път завинаги.
Прекалено романтично? Или идеалистично - като сюжет на булеварден роман от пет лева?Не знам. Аз само пресъздавам част от историята, разказана ми от едно момче. Истинска е поне 15%-героите са реално съществували лица.
Всъщност какво точно е Голямата Любов е без значение. Важното е, че в тази илюзия или истина били двама.
" Сигурно ще се оженят." - така мислели повечето им познати и роднини.Е, добре - сватба имало. По-точно трябвало да има, но бъдещия младоженец умрял по пътя към църквата.Обикновена катастрофа. Иначе денят бил прекрасен:слънце, лек вятър, носещ ухание на рози. Всички екстри за прекрасна сватба. Нищо не предсказвало трагедията.
Станалото - станало. Неосъществената булка, вече вдовица, сменила бялата рокля с черна, а близките й вложили парите в погребение.
Тя отишла на гробищата да си изплаче очите, той-т.е това, което останало от него - душата се устреми към небето. Превърна се в ангел.
Той умря, но не забрави любимата си. Напротив - усещаше връзката си с нея много по-силно отпреди. Само не предполагаше, че смъртта ще ги раздели толкова бързо. Нищо,ще чака,докато тя ги събере отново.

Чакането беше дълго. Болката го разяждаше. Живееше в Рая, а имаше чувството сякаш се пържи в огъня на Ада. Жадуваше за допира на устните й,искаше му се да я прегърне, да вдъхне от уханието на кожата й. Липсваше му присъствието й - начинът ,по който се усмихва и плаче,начинът,по който го докосваше. Колко време живот остава на любимата жена? Този въпрос не даваше мира на Ангела. Самотата го притискаше повече с всеки изминал ден.
А дните бяха дълги,нощите - безкрайни.Задълженията му на Божи служител не го интересуваха. Имаше само едно желание - тя да бъде с него във Вечността.
Често наблюдаваше любимата си. И виждаше неспособността й да води нормален живот без него. Не излизаше с приятели,не ходеше на работа-затвори се в света на миналото. Пренебрегваше и хората, които я успокояваха "Ще си намериш друг. Времето лекува".
Ангелът изпитваше удоволствие от страданието на половинката си. Защото причината бе неговата смърт. Харесваше му самотата й. Така не губеше увереността, че жената е негова завинаги.
Понякога нощем,когато тя успяваше да заспи, Божият служител слизаше от небето и лягаше до нея. Заемаше мястото, принадлежало му приживе. Галеше всяка черта от лицето й, съвсем лекичко, както само безплътните същества могат. Толкова нежно - жената никога не се събуждаше. Дали усещаше присъствието му? Рано сутрин, с изгрева на слънцето той се връщаше в Божието царство. И чакаше търпеливо.

Измина една година от смъртта му. Времето не излекува жената. Болката й не намаля, не свикна с мисълта,че него вече го няма. Умори се от живота. През съзнанието й минаваше възможността за самоубийство, но вярата й го забраняваше. Било грях. Случи се обаче нещо нормално според хората - срещна друг.
Запозна се с него на гробищата - посетил гроба на мъртвата си съпруга. Не го обикна,защото любовта се среща само веднъж. Обаче се надяваше с негова помощ да преживее оставащото й време.
Започна нещо като нов живот. Не, че мъката спря. Жената се постара да я потисне - безуспешно. В такива моменти(когато срещнеш друг)концентрацията на глупост у хората се повишава и измислят реплики от сорта на "Видя ли - забрави го!", "Дава ти се втори шанс" и т.н. Всички очакват от мъртвия да подскача от радост, защото любимият му отново е щастлив. Въпреки,че е открил щастието при друг.
Нали това е любовта според земните - да желаеш доброто на половинката си,независимо дали ти ще бъдеш с него. Ала ангелът не беше доволен - вече не можеше да гледа отблизо как любимата му спи - сега мястото е заето от новия мъж. " Не се приближавай до нея! " - крещеше Божият служител от небето. "Не знаеш ли,тя е моя!". Напразно - на земята никой не го чуваше.
Ангеът не потъна в отчаяние. Не. Гневът му растеше - любимата му престъпи клатвата им и за пръв път у него се прокрадна подозрението -"Губя я".
Една нощ, докато наблюдаваше жената и новия й избранник Божият служител разбра как да я направи завинаги своя:"Ще я убия". Знаете ли кое е странното - той наистина я обича и все пак беше сигурен в решението си.Как се нарича това на земята - предумишлено убийство от любов?
Господ очакваше подобно развитие на събитията - и щеше да направи необходимото краят да бъде успешен(хората казват "щастлив"). Няма да допусне Вселената да се разруши заради идиотското поведение на подчинен.

Уби я през хладна, априлска нощ. Валеше дъжд, мъглата скриваше и най -ярката звезда на небето. Улиците бяха пусти, във въздуха се носеше аромат на трагедия.Зловеща тишина-духовете се спотайваха някъде в мрака. Дори те се страхуват от ангел на лов за души. Такава нощ е под знака на смъртта.
Белокрилият не усети кога е стигнал земята. Изведнъж осъзна, че стои пред спалнята на любимата си. Тяхната спалня. Промъкна се в стаята безшумно като дух. Погледна спящите тела и любовта му се сля с омразата.
Уби я. С обикновен кухненски нож - както правят някои криминално проявени лица на земята. "Господи, сигурен съм - това е начинът тя да бъде с мен завинаги!" - промълви ангелът и нанесе първия удар. Право в сърцето.Втренчено наблюдаваше как кръвта на жената изтича, докато другият спеше непробудно.А тя...е, тя отвори за миг очите си,не видя никой и издъхна. Душата й веднага полетя към Божието царство. Ангелът не забеляза. Той продължи да забива ножа във все още топлия й труп. Трети удар, четвърти, пети...Не можеше да спре - трябва да бъде сигурен в смъртта на любимата си. Успокои се едва, когато тялото й се превърна в кървава маса.
" Най-после успях "-усмихва се той и се върна на небето. Оставаше само да дочака половинката си. Вместо нея обаче се появи Бог. "Не разбра ли"-каза той- " Тук няма любов. Влюбените хора никога не остават заедно след смъртта си - пречи на работата.". И остави служителят да осмисли думите му.

АНГЕЛИТЕ,СРЕЩНАЛИ ГОЛЯМАТА СИ ЛЮБОВ СА ОСЪДЕНИ НА ВЕЧНА АГОНИЯ-ДА СЕ ЛУТАТ МЕЖДУ КОПНЕЖА ДА БЪДАТ С ЛЮБИМИЯ И ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ НА БОЖИИ СЛУЖИТЕЛИ.