Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 415
ХуЛитери: 3
Всичко: 418

Онлайн сега:
:: valchebnica
:: pc_indi
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта4-ти декември-1част
раздел: Разкази
автор: Dred

19 ЮНИ
Знам,че не трябваше да водя този дневник. Започнах защото...защото просто не издържах вече. Имах и още имам чувството ,че главата ми се пръска...това което правим...то е престъпление срещу хората,срещу човечеството...срещу Бог.
Знам,че Той не би искал да вършим това ,но професор Романова постоянни ни казва,че ако Бог не искаше да вършим всичко това нямаше да ни създаде такива. Любопитството било естествено състояние на човека,но това...това не е любопитство.
То е гавра с природата,за Бога!!!
Господи,вече полудявам, дори не мога да пиша. Ръката ми трепери толкова силно,че не мога да разчета някои думи.
Започнах този дневник защото искам да споделя с някого това което чувствам,да се разтоваря от адското напрежение поне малко. Страх ме е,защото вече мисля за самоубийство. Преди седмица видях как сержант Разин заключва пистолета си в своето шкафче и запомних шифърът просто по навик. Винаги ме е бивало да помня неща дори и най-маловажните.
Вече мисля за това всеки ден. Мога да се промъкна в стаята му и да открадна пистолета без никой да забележи. А после...после ще да сложа край на всичко това.
Знам,че е лудост,знам че и полудявам. Не съм и предполагал че ще дойде ден в който да си говоря сам. На фона на това мислите за самоубийство ми се струват някак маловажни.
Надявам се ,че никой няма да намери този дневник. Ако го открият....само от мисълта за това ме побиват тръпки. Ако имам късмет може да ме убият веднага...ако нямам...тогава Бог да ми е на помощ.
Професор Романова постоянно ни казва ,че няма незаменими хора. Сещам се за поне трима от екипа,които могат да изпълняват и моите задачи.
Моля те Господи,не позволявай да ми сторят онова което правят на другите!!!Умолявам Те,имай милост към мене ,грешния...

25 ЮНИ


Преди два дни пристигна нова група тестови образци. Така ги наричахме,за нас те не бяха хора,не бяха човешки същества,а „тестови образци“.Нямаха имена ,а само номера-образец 1 ,образец 7 ,образец 15.Дори аз вече не можех да се насиля да мисля за тях като за хора. Този проект наистина убиваше всичко човешко в нас. Дори не искам да се нарека животно защото нито едно същество не би причинило тези неща на себеподобните си.
Видях ги затворени в изолаторите-малки стерилни килии с тоалетни и легла. Нищо повече. Образци 1,2 4,7,11 и 13 отказваха да се хранят и професор Романова се разпоредя да бъдат вързани. Сега към телата им са прикачени десетки системи,които ги поддържат живи против в волята им.
Образец 15 опита да се самоубие като си прегризе вените на ръцете. Нямаше късмет .Вече знаехме как да се справяме със самоубийците .В момента Образец 15 е завързан за леглото и се храни от системи. С това само ускори участието си в експеримента. Обикновено участват по ред на номерата,но вече се утвърди практиката първо да „преминават“ по-непокорните. Видях образец 15 само веднъж през голямото защитно стъкло. С мен беше и професор Романова и никога няма да забравя как каза:
-Какъв прекрасен екземпляр,нямам търпение да видя го как ще реагира не тестовете.
Екземпляр...ето в какво се беше превърнал този човек,в екземпляр. Не беше той,или човек,или дори животно,просто екземпляр.
Прибрах се в стаята си и дълго се опитвах да заспя ,но пред очите ми непрекъснато беше образец 15.... ето ,че и аз не съм в състояние да мисля за него като за човешко същество...Господи,нима и аз се превръщам в чудовище като професор Романова???
Не можех да прогоня от ума си как то...той лежеше в леглото насред пустата ,боядисана в бяло стая,а ръцете и краката му бяха здраво вързани с каиши,заради които не можеше да мръдне и милиметър. В двете му ръце бяха забити няколко системи,които го поддържаха жив. През цялото време в което го наблюдавах той не отделяше очи от белия таван. Изведнъж ,сякаш усетил моето присъствие, завъртя бавно глава...също като кукла на конци... и погледна към мен.
Знам,че не можеше да ме види,стъклото беше еднопосочно и виждаше само своето отражение,но очите му бяха забити в мен сякаш се опитваха да прогорят дупка в един от своите мъчители.
Знаех,че това създа...този човек ще умре и то съвсем скоро. Ще умре бавно , много болезнено и напълно безсмислено,както стотиците преди него. В документите името му дори няма да се спомене. Въпреки това не се чувствах ужасно...знам че трябваше да страдам...да се измъчвам...да го моля за прошка,но просто не можех. За мен това гладко подстригано същество в бяла пижама ,приковано към леглото си и накичено със системи беше просто образец 15.
Един от многото които бях видял и по нищо не отличаващо се от другите. Но въпреки това докато лежах в леглото си не можех да прогоня от ума си тези две празни очи впити в мен. В тях нямаше нито обвинение,нито омраза,нито болка....абсолютно нищо.
Само празнота.
Това ме плашеше ,защото като се погледнех в огледалото същата празнота я имаше и в моите очи.
Господи в какво съм се превърнал?

1 ЮЛИ

Сгреших...всички сгрешихме .Образец 15 не умря при експеримента. Той е единствения който оцеля от тази пратка...всъщност единствения оцелял въобще.
След 269 провала,най-после успех. Професор Романова е наистина обнадеждена. Дори организира нещо като малко празненство. Сержант Разин донесе отнякъде бутилка шампанско. Нямаше чаши затова пихме от лабораторни колби. През цялото време не можехме да откъснем очи от образец 15,който стоеше в прозрачния стъклен контейнер без да може да помръдне и сантиметър. Знаех,че ни гледа,виждах как немигащите му очи ни следят докато вдигахме наздравици за него и се смеехме.
Все още не можехме да свикнем със живото същество в контейнера. В лабораторията има още четиринайсет цилиндрични контейнера ,но те са вече празни. Образците не успяха да оцелеят и останките има бяха изнесени. Знаех,че някъде в подземията на комплекса има крематориум,където всичко се изгаряше.
Ужаса който изпитвах от това което правим се беше изпарил и на негово място имаше само нетърпеливо очакване. Нямах търпение да продължим с експериментите. Знаех,че дори да изгубим образец 15 вече бяхме минали фаталната граница и пред нас бяха само успехите.
Не можах да скрия изненадата си когато професор Романова ме прегърна и ме целуна. Знаех,че е пила ,но не беше пияна от алкохола,а от успеха. След 269 неуспешни опита вече имаше какво да даде на началниците си,което означаваше ,че проектът продължава,а това означаваше още пратки,още образци,още експерименти....
Аз не можех да откъсна очи от прозрачния контейнер сякаш ме беше страх,че сънувам и всеки момент ще се събудя. Не мога да не призная ,че в този момент се наслаждавах на успеха ,защото той беше и мой. Вътре в масивната стъклена черупка потопен в жълтеникавата течност ,в която щеше да прекара остатъка от живота си ,образец 15 ме наблюдаваше. Голото тяло вече не принадлежеше на човек-кожата му беше пожълтяла ,на места се забелязваха дермална дегенерация.....но това беше нормално,прояви се при 87 % от другите образци преди смъртта им....мускулната маса беше нараснала с над 80 процента...напълно неочаквана реакция към медикаментите... скенерите показваха драстично увеличение на някои органи...да не забравя да поискам разрешение от професор Романова да присъствам на аутопсията...
Оглеждах го като онези животни в колби ,накиснати в спирт,които ни показваха в университета. Спомням си тогава колко отвратен бях когато за пръв път видях новородено прасенце в такава колба. Със седмици сънувах кошмари и не можех да докосна месо без тази гледка да изниква пред очите ми.
Но не и сега. Може би бях пораснал или просто изгубил човека в себе си ,но точно сега се интересувах от резултатите от експеримента ,а не от адските страдания на едно същество ,което никога вече няма да може да се нарече човек.
Образец 15 не можеше да помръдне защото в тялото му непрекъснато се подаваха дози парализиращи медикаменти. Вече се бяхме сблъскали с какви ли не странните мутации и не можехме да рискуваме. Ако по някакъв начин образец 15 преодолееше парализата и се опиташе да разбие контейнера в тялото му щяха да бъдат инжектирана смъртоносни токсини в доза хиляди пъти по голяма от необходимата да убие човек.
Но аз не се страхувах. Човек не може да се страхува от вещ,нали?Все пак не съм прав,образец 15 не е обикновена вещ,а много ,много ,много специална ...уникална...прекрасна...първата от многото...
Знаех,че ме гледа. Черните му очи ме пронизваха през дебелите стъклени стени на контейнера. Блестяха в жълтеникавата течност като два черни диаманта. Но вече в тях нямаше празнота.
Имаше омраза-дълбока ,безгранична,изпепеляваща омраза. Омраза която може да изпитва човек само към друг човек.
Докато гледах тези две ями пълна с омраза не бях усетил как професор Романова се е приближила до мен. Беше заляла безупречно бялата си лабораторна престила с шампанско,но като че ли това не и правеше впечатление.
Беше погълната от създанието в контейнера.
-Знаеш ли Алекси-тя почука с пръст по контейнера и видях как двете черни очи се завъртяха към нея-това...нещо ще ни направи известни. Представи си какви открития ще направим само когато приключим .Вече мога да си представя как държа нобеловата награда за биология. Направо я виждам,Алекси,виждам я!!!
Аз отместих поглед от професор Романова и погледнах към съществото в контейнера. Вече не съществувах за него защото цялото му внимание беше погълнато от ръководителката на проекта.
Потръпнах. В очите му се четеше нямо обещание.


Публикувано от alfa_c на 06.06.2009 @ 12:46:23 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 01:32:24 часа

добави твой текст
"4-ти декември-1част" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.