автор: Dred

Безумно скъпия Ролс Ройс Сребърен облак бавно спря на малкия паркинг пред незабележимата пететажна сграда намираща се почти на брега на плажа. Вратата на шофьора се отвори и навън излезе дребен,слабичък мъж,който огледа внимателно улицата в двете посоки за да се увери че в този късен час няма никого
и накрая отвори една от задните врати и зачака почтително единствения пътник да слезе. Навън се подаде дълъг мъжки крак обут в черен панталон и кожени обувки във същия цвят. Пътникът се измъкна навън без да бърза и вдиша с наслада свежия нощен въздух.
Беше мъж в началото на 50-те с къса черна,посребрена на слепоочията коса,със загоряло мъжествено лице. Беше облечен в черен костюм,върху който бе наметнал дълъг шлифер от същия цвят. В ръка стискаше къс бастун с посребрена топка майсторски изработена във формата на зловещо ухилен череп. На мястото на очите му леко искряха два кървавочервени рубина. Мъжът разкърши широките си рамене и се обърна към слугата си,който едва достигаше до рамото му.
-Прекрасна вечер,Владимир,не мислиш ли?
-Да,господарю-отговори почтително слугата и се отдръпна назад за да мине господаря му-Надявам се и на господарката да и хареса,нека духовете се смилят на душата и.
Мъжът кимна леко в отговор и за миг чертите на лицето му се втвърдиха.
-Да-каза той тихо и вдигна тъмните си очи към отрупаното със звезди небе сякаш очакваше да види-Дано да и хареса.
-Ще и хареса,господарю-каза слугата-Уверявам ви.
-Ти винаги си я познавал по-добре от мен,Владимир. Така и не успях да се науча как го правиш. От колко време ми служиш?
-След 6 години ще станат точно 8 века господарю.-отговори слугата
-Осем века-каза тихо мъжът и се замисли за миг-Как лети времето. Сякаш беше вчера,когато те намерих умиращ в онова село. От какво се беше разболял,Владимир?Тиф?
-Чума,господарю.-каза слугата тихо и се усмихна спомняйки за онези времена-Започнали сте да забравяте.
Мъжът също се усмихна и леко го потупа по рамото с бастунчето си.
-И аз остарях,Владимир. Времето и мен победи.
-Не се съдете така строго,господарю. С нищо не сте се променили оттогава .Все същия сте си.
-Мислиш ли?
-Напълно господарю.-отвърна слугата
Мъжът кимна леко. Да,за пореден път си казваше че тогава бе направил правилния избор,взимайки със себе си почти умрелия от глад и болестта човек,единствения останал жив от цялото село. Може би това го привлече толкова силно към него .Искаше се невероятна воля за да оцелееш след като болестта бе отнесла в гроба всички останали. Опасенията му че бе направил неправилен избор не се оправдаха и през всички тези години Владимир бе доказвал верността си хиляди пъти.
-Да,тръгваме,тя ни чака.
Мъжът тръгна към входа на сградата,докато слугата му го следваше на почтително разстояние. Зданието беше 5 етажно ,всички прозорци бяха тъмни,обяснимо имайки предвид че бе 1 след полунощ и хората кротко си спяха по леглата .Но причината не бе само това. Мъжът отлично се досещаше че верния Владимир се беше погрижил всички да си легнат на време и дори някой да се събудеше щеше да му се спи толкова много ,че няма да е в състояние дори да стане от леглото. Както винаги слугата му четеше мислите и мъжът се усмихна вътрешно. Трябваше да го възнагради,но имаше още 6 години да реши как да стане това. Нямаше за къде да бърза.
Двамата стигнаха до входната врата и в този момент видяха спящия на пейката скитник. Беше облечен в дрипи,от него на талази се носеше острата миризма на немито. Мъжът пое дълбоко въздух и в носа му нахлу вонята на мръсотия. Обичаше тази миризма,караше го да се замисля над съдбата на непрекъснато деградиращото човечество .Струваха му се толкова жалки,безпомощни и безполезни ,без да са в състояние да подчинят съдбата си. Но не можеше да не отбележи и факта че същите тези слаби и безполезни създания успяха да подчинят света и въпреки болестите,бедствията и глада по някакъв начин те успяваха да се задържат на този свят и да го владеят докато такива като него бяха принудени да се крият от тези които трябваха да са техни роби.
Докато стоеше до пейката загледан в скитника парцаливия мъж отвори очи и видя мъжа. За секунда двамата стояха така и се гледаха и тогава скитника се изправи и седна на пейката. Той протегна ръка към мъжа и изломоти
-Моля ви дайте ми нещо…
Мъжът изгледа протегнатата към него мръсна ръка снабдена с отдавна нерязани и почернели от мръсотия нокти сякаш се колебаеше дали да не я откъсна. За миг тази мисъл се мярна в главата му но той я отхвърли. Днес съпругата у имаше рожден ден и той смяташе да я почете, а тя обичаше да помага на слабите и безпомощните. Това което смяташе да направи определено щеше да и хареса.
-Разбира се че ще ти дам нещо-мъжът се усмихна леко и вдигна бастунчето си пред гуреливите очи на скитника.-но преди това трябва да паднеш на колене.
За миг рубините в очните кухини на черепа заблестяха в ярка червена светлина ,която освети парцаливата фигура седяща на пейката.
Скитникът се надигна от мястото си като кукла на конци размахвайки тромаво ръце ,за да се задържи,после подгъна коляно и падна в краката на мъжа. Той се вгледа за миг в него и леко натисна бастунчето надолу докато кървавочервените рубини продължаваха да блестят със своята странна неземна светлина.
-Още!-каза тихо мъжа
Скитникът изскимтя тихо и легна по очи на плочите почти докосвайки с чело излъсканата до блясък обувка на мъжа с бастунчето. Във въздуха се разнесе острата миризма на фекалии и урина. Мъжът вдъхна с усмивка силната миризма сякаш бе някакъв скъп парфюм и свали бастунчето. Червената светлина която струеше от рубините угаснаха и те отново си бяха това което всъщност са-два скъпоценни камъка.
-Така е по-добре.-прозвуча тихия глас на мъжа.-Заслужи си наградата. Владимир,дай на човека това което заслужава!
Към скитника пристъпи дребния слуга и бръкна в сакото си. Парцаливия вдигна обляното си в сълзи лице от земята и се вгледа в него със широко разтворени от ужас очи. Овори уста за да изпищи когато слугата извади от сакото си обемист предмет,но вика замря в гърлото му. Пред него тупна дебел плик.
-Подарък от господаря-каза студено Владимир гледайки с презрение скитника в краката си-По случай рождения ден на съпругата му. А сега се махай и повече не се връщай!
Скитникът се опита да каже нещо,но от гърлото му излезе само тихо хриптене. Изправи се олюлявайки се леко взе пакета и се затътри надолу по улицата без да поглежда назад. Двамата мъже мълчаливо го проследиха с поглед как се стопява в мрака.
-Господарят е твърде благороден.-отбеляза слугата замислено
Мъжът в черно само сви рамене.
-Веднъж в годината ми е разрешено,Владимир. Днес имам повод за това. Тя би щеше да се зарадва.
-Да,щеше-отговори слугата и изкачи трите стъпала които го деляха от входната врата.
Натисна леко дръжката но масивната метална врата не помръдна. Владимир поклати глава .Собственото му племе бе станало толкова мнително през последните три века. Нямаше ги вече широко отворените врати и табелките с надписи ДОБРЕ ДОШЛИ.В моменти като този бе благодарен че господаря му го откъсна от тази човешка посредственост преди толкова много години.
Владимир положи длан върху студената брава само за миг и езичето тихо изщрака. Вратата се отвори безшумно и слугата се дръпна встрани за да може да мине господаря му .Мъжът в черно влезе в тъмното помещение и се обърна към слугата си.
-Справяш се все по-добре и по-добре Владимир.
-Благодаря господарю-слугата се опита да приеме хладно похвалата,но не успя и леко се изчерви.-Упражнявах се както ми препоръчахте.
Мъжът кимна леко и се усмихна вътрешно. Въпреки тъмнината царяща във входа на блока видя ясно червените петна по бузите на слугата си.
Човеци-помисли си той-никога не се променят колкото и време да мине,винаги жадни за похвали.
-Да тръгваме-заповяда тихо мъжа и заискачва стъплата. Тракането на токовете на обувките му отекнаваха като удари на чук в наковалня в мрака докато се изкачи до първия етаж,където беше разположен асансьора. Той натисна бутона и вратите се отвориха със тих звън. Миг преди да влезе в светлата кабина той се обърна към дребничкия слуга,който стоеше зад него както винаги.
-Как изглеждам?-попита мъжа
-Безупречен-отговори Владимир без дори да си прави труда да го оглежда. Нали той самия му бе помогнал да се облече както винаги през последните няколко века-Тя наистина ще ви хареса,уверявам ви. Няма защо да се тревожите,господарю.
Владимир беше виждал как господаря му извършва с усмивка неща които далеч надхвърляха и най-мрачното човешко въображение,но веднъж в годината се държеше като момче което отива на първата си среща. И това всеки път година след година,десетилетие след деситилетие,век след век,все едно и също.
Мъжът влезе в асансьора и натисна бутона за последния етаж. Вратите се плъзнаха една към друга и скриха Владимир от погледа му. Оттук нататък щеше да продължи сам. Кабината леко се разтърси и се плъзна безшумно в шахтата право нагоре. За пръв път усети лека нервност. Кога за последе път се почувства така?
Разбира се миналата година пак по същото време. Той се усмихна леко. Май все пак човешките чувства не му бяха толкова чужди колкото си мислеше. Та нали се беше влюбил в жена преди 650 години и не спираш да я обича почти три века след като почина. Винаги се беше питал какво ли би изпитвал ако не беше способен да обича. Беше си казвал че така ще е много по-добре. Чувствата значеха слабост а слабостта неизменно водеше до унищожение. Бе виждал мнозина по-могъщи от него да рухват в прахта само заради чувствата си към нещо...или някого. Бе успял да се опази в продължение на 2 хилядолетия,но най-накрая бе победен от една обикновена жена. В продължение на почти 4 века тя бе неизменно с него и до него и вече бе започнал да я чувства като естествена част от себе си. В това време той определено бе...как се казваше...щастлив. Да, определено беше щастлив.
Но съдбата му я отне. Един прекрасен ден,ден като всички останали тя си замина от този свят без дори да му даде възможност да се сбогува. Беше разбит съкрушен,смазан. Ако тогава верния Владимир не бе неизменно до него най-вероятно щеше да посегне на собственото си съществуване. Не веднъж или два пъти той бе изтръгвал от ръцете му острието което искаше да насочи срещу себе си. Отчаянието му което граничеше със лудостта го владееше повече от 50 години,които му се сториха цели хилядолетия. И точно тогава в един от онези дълбоки като кладенци пристъпи на отчаяние той откри как да я върне...
Тихия звън го изтръгна от мислите му. Вратите се разтвориха и той излезе от кабината с една единствена решителна крачка. Те затвориха зад него и мрака го обгърна .Почти почувства милувката на тъмнината .В нея се чувстваше така добре. Напомняше му за миналото-за родителите му,за сестра му. Усети леко пробождане в гърдите когато си спомни за нея. Малката Габриела ,красива като греха и нежна като листче на роза. Толкова млада и невинна .Понякога съжаляваше че се наложи да опръска ръцете си със нейната гореща и буйна кръв. Толкова много я обичаше.
Той тръсна глава за да прогони мислите за Габриела от главата си,сега не бе времето да мисли за сестра си. Той тръгна по късия коридор и мина покрай трите врати,които водеха към апартаментите със техните спящи и все още живи обитатели. Спря в основата на малка метална стълба,която водеше нагоре към покрива. Преди стотина години не му се налагаше да прави това .Тогава всичко това бе просто една ливада на брега на морето и нищо повече. Трябваше да послуша съвета на Владимир и да купи мястото още преди 200 години и вече съжаляваше за това. Тогава нямаше да му се налага да се изкачва на някакви си глупави покриви.
Мъжът се изкачи по стълбата и на няколко пъти тя изскърца няколко пъти под тежестта му,но въпреки това не се разпадна. Той се изкачи до върха и спря пред масивната метална врата,която водеше към покрива. Беше заключена с голям и солиден на вид катинар. Мъжът го докосна леко с длан и той тупна в дланта му с леко щракане. Мъжът в черно го пусна и катинара изтрака по металните стъпала. Заподскача като жаба надолу издавайки пронизително метално дрънчене и накрая спря на пода долу. Мъжът леко натисна вратата и тя се отвори безшумно. Лъхна го лекия нощен бриз и очите му леко се насълзиха. Усети типичната миризма на море-сол ,вода и водорасли и се усмихна леко. Над главата му нежно просветваха хиляди звезди накацали по ясното нощно небе и пълната луна която го наблюдаваше като гигантско любопитно жълто око.
Отново същото сякаш нищо не се бе променило от първото му посещение преди повече от два века. Той пристъпи напред и малките камъчета с които бе застлан покрива тихо изхрущяха под подметките му.
Плъзна поглед по тъмния покрив и я видя. Сърцето му подскочи в гърдите му и отново се почувства като малко момче което вижда момичето което обича .Не беше чак толкова далеч от истината. Тя винаги успяваше да го накара да повярва че все пак има сърце. Усети как блъска бясно в гърдите му докато ефирния като нощна мъгла силует се плъзна безшумно към него и се опита да се овладее ,но знаеше че е напълно безполезно. В нейно присъствие просто не беше същия. Ледената броня която бе изградил около себе си през всички тези векове се разтапяше само за секунди когато тя бе наблизо.
-Здравей.-гласа на привидението бе толкова тих че той едва го чу.
Дори ледените лапи на смъртта не бяха в състояние да променят кадифения и глас.
-Здравей-се изтръгна от устните му и той едва позна собствения си глас
Силуетът се приближи към него и той все пак различи стройната жена облечена в бяла полу-прозрачна нощница ,която не само не скриваше нежните извивки на тялото ,а дори ги подчертаваше. Млечно бялата и кожа сякаш излъчваше някаква призрачна светлина и със всяка стъпка на босите и крака сиянието сякаш се засилваше. Той усети как нещо го пробожда в сърцето. Красотата и бе все толкова жива и пленяваща...съща както някога,сякаш замръзнала във вечността.
Жената се приближи до него и спря на около метър от мъжа който стоеше насред покрива стиснал до болка бастунчето в ръце. Тя се усмихна със сияйната си усмивка вдигна малката си ръка и леко го докосна по бузата. Той затвори очи наслаждайки се на нежната милувка ,която толкова много му бе липсвала.
-Как си Виктор?-попита привидението без да сваля ръка от бузата му.
-Все още жив-каза той и отново усети острото пробождане в гърдите си.
Усмивката и се разшири леко
-Такава ти е съдбата Виктор. Има неща които са по-силни от нас... и от теб дори и не можем да се борим срещу тях.
Мъжът кимна леко и сведе очи към земята. Видя изкусителните и крака показващи се изпод прозрачната роба. Той преглътна тежко и отмести поглед встрани.
-Липсваше ми.
Жената се усмихна леко и лицето и засия още по-силно със странната бяла светлина,която я караше да изглежда още по-красива.
-И ти на мен,Виктор. Винаги ми липсваш. Но се радвам на тези...срещи.
Виктор сведе глава към посипания с камъчета покрив. Железни пръсти бяха сграбчили гърдите му и той с мъка си пое дъх.
-Съжалявам,скъпа. Само това успях да направя...
Алекса вдигна тънкия си пръст и го сложи на устните му,карайки го да замълча.
-Не,скъпи,недей да съжаляваш.-нежния и глас прозвуча като камбанки в ушите му.-знам че направи всичко което по силите ти и не те обвинявам .Макар и рядко се виждаме ,нали?
Виктор кимна леко като малко дете което се срамуваше от това което е направило.
Тя се засмя звънка ,нежно го прегърна с двете си голи ръце и го целуна по брадичката. Виктор внимателно обви ръце около нея и я притисна към себе си усещайки как студената топлина от нейното младо и гъвкаво тяло се просмуква през дрехите му. Беше толкова хубаво че не му се искаше да свършва.
-Скъпи?-чу в ухото си гласа на Алекса
-Да?-отвърна той без да спира да се гуши в нея сякаш търсеше закрила.
-Искам да ме оставиш да си ида.
Виктор се вцепени и без да я изпуска от обятията си попита тихо.
-Защо?
Тя го пусна от прегръдката му и го погледна в черните му,пълни с болка очи в които напираха сълзи.
-Защото е време,Виктор. Колко ще продължи това- 200 години или 300?Не мога да продължаваме така.
-Но аз те обичам.-от очите му потекоха сълзи.
Тя го погали нежно по бузата с тъжна усмивка на красивите си устни.
-Знам,скъпи,знам. И аз те обичам. Винаги ще те обичам,но има неща с които не можем да се борим.-Тя наклони глава ,за да не види болката в очите й.-Искам да се свърши,Виктор,веднъж за винаги.
-Но...
Тя вдигна поглед от земята и едва сега Виктор видя болката в красивите й очи.
-Искам да си почина от всичко това,Виктор. Разбираш ли?
Той кимна и си пое въздух,за да облекчи огъня който бушуваше в стомаха му.
-Да,разбирам.
Тя се надигна на пръсти и го целуна нежно по устните. Той притвори очи за да не потекат пак сълзите му. Вкусът им му беше толкова познат.
-Обичам те-прошепна тихо той
тя се усмихна леко.
-И аз те обичам....винаги ще те обичам. Сбогом.
Тя отстъпи назад гледайки го в насълзените очи.
-Не плачи,Виктор,някой ден пак ще се срещнем.-светлината която струеше от тялото и бавно започна да намалява и със всяка нейна крачка замръкваше все повече и повече.-Ще те чакам,скъпи.
Алекса се стопи бавно в полумрака и светлината която до този момент обливаше покрива изгасна напълно,оставяйки Виктор сам.
Той бавно се свлече на колене,зарови глава в ръцете и заплака. Плака дълго,плака с изгарящо от болка сърце,плака за пръв път в дългия си и предълъг живот,плачеше защото беше загубил единственото същество което някога беше стоплило леденото му съществуване...плачеше защото се страхуваше,че отново е сам.
Когато очите му най-после пресъхнаха Виктор се изправи,изтупа панталона си и оправи безупречния му ръб. После бавно тръгна към врата,която беше да го отведе далеч от това място. Миг преди да я затвори се спря и погледна назад с плаха надежда,но покрива беше пуст. Усещаше нежната милувка на вятъра,който галеше лицето му като устните на жена.
Виктор въздъхна тежко и заслиза бавно по стъпалата. Излезе от сградата и без да каже думна влезе в чакащия го Ролс Ройс. Верния Владимир запали двигателя и бавно потегли. Скъпия автомобил се плъзна по пустия път и остави зад себе си сградата и морето. Виктор се обърна назад само един-единствен път,сякаш за да се увери ,че това което става е истина.
Мина половин час преди тихия глас на мъжа се разнесе в тъмното купе.
-Искам утре да купиш тази сграда без значение колко искат за нея. До вдруги ден я искам заличена от лицето на земята!Разбра ли?
Владимир го погледна с тъмните си очи в огледалото за обратно видане и промърмори едва чуто.
-Да,господарю. Ще се погрижа още сутринта.
Виктор кимна и се отпусна на седалката със затворени очи. Искаше да остане сам със болката си,да се скрие от света и от всичко живо. Да,щеше да го направи,но само след като свършеше едно единствено нещо. Трябваше да го направи...заради нея,а и заради себе си.
Алекса...как му липсваше.
(Ще те чакам)
Виктор се усмихна едва забележимо.
(Да,любов моя,аз ще дойда...все някога)

Сградата край морето беше купена на другия ден. Многобройните собственици получиха предложения ,за които дори не бяха мечтали,като единственото условия е да се изнесат същия ден.
Това и направиха. Булдозерите дойдоха същия ден и изтриха сградата край морето от лицето на земята само за часове. След тях дойдоха още работници,които изчистиха руините,а след тях и други...
На следващия ден,когато градината ,която стоеше на мястото на сградата край морето залеза беше посрещната от облечен в черно мъж и скромния му личен шофьор. Мъжът постави букет с нарциси на уханната трева и се вгледа в морето.
Още усещаше вкуса на устните й,сладък като мед и лек като детска усмивка.
Мъжът обърна гръб на морето и тръгна към колата си следван от слугата.
-Всичко свърши-прошепна мъжа преди да влезе в колата-Засега.
-Да,господарю-слугата затвори леко вратата след него и промърмори нечуто-Засега.
Този път никой не погледна назад.