автор: snusmumrik

Through the storm we reach the shore
You give it all but I want more
And I'm waiting for you...


Загубих те! Точно, когато започнах да те преодкривам отново. Защо се получи така? Животът ли те промени (а може би-мен?) или просто чувствата ти внезапно загубиха горещината на прекараните ни заедно нощи? Не знам. И отговор едва ли ще получа, най-малко пък от теб.
Когато се появи в живота ми бях мъртва и безчувствена, апатична и отвратена от всичко. За мен ти не беше повече от обикновено момче от компанията. Късно разбрах, че си много повече. Свикнах ти, пристрастих се към теб, страдах, когато те нямаше до мен и ликувах, когато бях в прегръдките ти. Ти сам ми каза, че съм уязвима и наранена от другия. Да, бях. Но ти ми помогна да се изправя, подаде ми ръка, когато бях най-самотна сред тълпата познати лица, които наричах "приятели". Единствен ти бършеше сълзите ми, единствен ти прочете болката в моите очи и ме разбра. Звучи банално, но за мен съвсем не е. За мен е нещо ново, нещо, до което сърцето ми се докосва за първи път.
Наранявал си ме-да, хиляди пъти несъзнателно си ме карал да страдам. Но това сега няма значение. Няма любов без болка.
Може би се питаш с какво породи тази любов у мен? Може би си мислиш, че е заблуда? А може би дори не подозираш, че сега стоя тук, сама и изливам чувствата си на този лист от тетрадка. Ти никога няма да го прочетеш, никога няма да узнаеш как се чувствам в момента, никога няма да разбереш какво породи у мен присъствието ти в момент на страдание в моя живот.
Да, знаеш, че си човекът, достигнал най-скритите кътчета от моето сърце. Теб допуснах най-близко до себе си, сама не знам защо. Може би съм прочела нещо в очите ти, подсказало ми, че мога да ти вярвам. С теб се чувствам сигурна, защитена, щастлива. С теб се чувствам жена, желана и обичана. Това усещане беше отдавна забравено от мен. Другият се беше постарал грижливо да го изкорени. И в пустинята от мъртви мечти в душата ми ти пося едно цвете, ухаещо нежно. Не знаех, че отново ще крещя през сълзи. Отдавна научих думичката "самота".
Много бързо достигнахме до края. Да, знаех, че този момент рано или късно ще дойде, че няма вечно да държиш ръката ми, че това, което имам е крехко и всеки полъх на вятъра на промяната ще го разруши. Но се молех да оставя трайни следи в твоето сърце и да те обсебя така, както ти обсеби мен. Другите така и не разбраха нашата история, но усещат краха на случката ни. Малката ни, негласно пазена тайна, стана публична общественост. Това я унищожи. Действителността я бичува и ако за другите и теб това беше просто игра, за мен със сигурност не бе.
Късно разбрах, че другите застанаха между нас. Така наречените ни приятели ни разделиха. И ти избра тях. Не видя лицемерието в очите им. Да, ти си с тях от десет години, с мен - едва от няколко месеца. Но тези няколко месеца изживяхме сякаш са за последно. Отдадохме се безрезервно един на друг, без задръжки и съмнения. Съществувахме сами за себе си ... we are one, but we are not alone ...
Толкова бързо ли забрави всичко? Нима не означаваше нищо за теб това, което си дадохме, миговете, които споделихме? Не те виня ... Разбирам те, както винаги до сега. И ще продължа да те разбирам отново и отново, дори тогава, когато те отново ти обърнат гръб ... отдадох ти себе си, за да ти позволя да си тръгнеш просто така.
Сега мога само да чакам и да не спирам да те обичам ...