автор: Dred

Свалих на земята тялото и със стон раздвижих схванатите от продължителното носене рамене. Мускулите на ръцете и гърба ми пулсираха болезнено. Нещо нормално имайки предвид че вече 20 минути носех на гръб 70 килограмов труп увит в неприятно шумолящ найлон и старателно залепен с обикновено тиксо.
Клекнах над пакета и забих любопитен поглед в мръсното брадясало лице,изкривено едновременно от болка и изненада.
Бях стигнал до извода,че всяко предсмъртно изражение е уникално и неповторимо,също като човешкия отпечатък,но а разлика от него то беше дело не на природата а на мое и това ме караше да се чувствам като Бог. Създавах си свои малко ,но за сметка на това уникални лично мои чудеса. Уникалността на трупа който лежеше в краката ми се дължеше и на един масивен ловен нож купен само за 100 лева от най-обикновен ловен магазин. Той приятно тежеше на кръста ми и за пореден път плъзнах пръсти по кожената кания,скрита под широката ми лятна риза.
Това бяха 100 наистина добре похарчени лева и при други обстоятелства баща ми,с неговия бездънен извор на мъдрости би го нарекъл мъдра инвестиция.
Внимателно прегледах найлона дали някъде тиксото не се е разлепило. Не ми се искаше кръвта да изтече оставяйки след мен пътечка също както след Хензел и Гретел.Отне ми минута за да се уверя че пакета е напълно здрав.
Огледах се наоколо но не видях нищо освен пожълтелите редове царевица, чакащи да бъде пожъната също като войници знаещи че ги чака сигурна смърт,но готови да стоят на мястото си до самия край. Единствения звук който се чуваше беше лекото шумолене на стеблата,разклащани от лекия вятър. Бях спрял само на метри от електрически стълб издигащ се насред самата нива. Около него имаше елипсовидна туфа трева точно там където тракторите не бяха успели да изорат земята и създаваше впечатлението за малка градинка. Оставих трупа на мястото му и легнах в тревата. Откъснах едно стръкче и го задъвках забил очи в бавно пълзящите по небето бели облаци.
Беше 17 юли 2008 година и минаваше 7:30 вечерта. Беше минал още един горещ ден,нещо нормално имайки предвид че беше самия разгара на лятото и навсякъде в страната се отбелязваха температурни рекорди. Но точно това не ме интересуваше в този момент,имах да мисля за
Много по важни и далеч по-приятни неща.
Завъртях глава и меката зелена трева,пожалена от изгарящото слънце погали нежно бузата ми. Увития в найлон труп лежеше само на метър от мен впил в небето ужасеното си изражение. Тялото принадлежеше на скитник. Те бяха перфектните жертви,идваха и си отиваха без да оставят следа след себе си,никой не питаше какво е станало с тях,нито ги търсеше. Просто идеално.
Задъвках сочното стръкче трева и пъхнах длани под главата си. Обожавах летния сезон,но не заради хубавото врем,ваканцията или морето,напротив,винаги съм бил над тези неща. Мен лично ме интересуваха пришълците…като този скитник,например. Те идваха и си отиваха,бързи и невидими като призраци и никой не си беше задавал въпроса колко от тях остават тук завинаги. Неговия отговор знаехме само двама-аз и Бог,а той не е от приказливите така че това си остава моята малка мръсна тайна,при мисълта за която само се усмихвам.
Откъснах със зъби парченце от тревичката и го изплюх,наблюдавайки мързеливо се плъзгаше по тъмнеещото небе облак.
Понякога се питах защо съм такъв. На пръв поглед не се отличавах по нищо от своите връстници-живеех в добро семейство,имах отличен успех в училище,момичетата ме харесваха,имах приятели и всички изгледи да водя един обикновен нормален живот. Но не беше така. Нито аз нито животът ми бяха нормални. Защо ли?Ами много просто-аз бях сериен убиец. Точно така- убивах хора просто защото ми харесваше,а не защото се налагаше. Други също убивах, разбира се,за отмъщение,за пари,за власт,но не това бяха моите движещи стимули. Убиването на хора просто ми допадаше,както други обичаха танците,музиката или пържените картофки .Знам че е странно,но така стоят нещата.
Впрочем името ми е Калоян Захариев и в момента съм на 18 години. Уча в местната гимназия ,където тази година ще бъда 12 клас. Висок съм 178 см. и тежа около 95 килограма,не съм пълен,напротив. Имам здрава стегната фигура ,която поддържам със тежки тренировки.
Перфектна машина създадена от Бог но използвана от мен по начин ,който Той не бе предвидил. Прекарвах гол часове пред огледалото наслаждавайки се на всеки сантиметър от тялото си. И имаше защо,вършеше ми прекрасна работа.
Имах черна коса,която винаги подстригвах късо и то не само по естетически причини,черни очи,обло лице и може би малко по голям нос от необходимото. Какво да се прави-генетика,не можем да се борим с нея,нали?
Емоционално бихте ме определили като инвалид или урод. Бях лишен от всякакви чувства. Не умеех да изпитвам състрадание,нито обич. За 18-те ми години живот не можах да се привържа към никого. Родителите ми,близките ми,приятелите ми бяха просто хора,които виждах всеки ден и нищо повече. Всички те ми осигуряваха необходимото за да мога да водя съществуването на което съм свикнал и единственото което мога да направя е да върна жеста. Винаги съм гледал на това като на предимство. Иначе досега да съм се самоубил. В живота ми имаше само един човек,който истински обичах-сестра ми. Но това не беше онази привързаност на брат към сестра,а желанието което изпитва мъж към жена. Не отдавах голямо значение на биологичната връзка по между ни,както впрочем и на много други неща. Сестра ми се казва Александра,на 22 години е и освен че е висока е колкото мен,по нищо друго не си приличаме…за щастие на мнозина други. Още от пубертета копнеех за тялото и,исках да я прегръщам,галя и целувам така както никоя друга жена. Няколко нейни снимки ми помогнаха да премина през трънливия път на физическото съзряване без да докосна порносписание. Александра беше единствената жена която желаех ,.но отлично съзнавах че не мога да имам. Едно е да си сериен убиец,а съвсем различно-кръвосмесител. Първото минаваше за приемливо по осакатената ми ценностна система,а второто твърдо влизаше в графа „извратеност”,която по принцип е доста оскъдна като съдържание,но все пак…Дори за хора като мен има крайности,които не могат да си позволят да достигнат. Единственото което ме караше да се чувствам спокоен беше факта че тя учи във София и рядко се прибира у дома. Но лятото беше факт и тя неизбежно щеше да си дойде за около 2 месеца. Е,какво толкова,тогава щях да му мисля. Сега трябваше да се справям с далеч по належащите проблеми,а именно-да се отърва от увития в найлона труп и да се прибера навреме за вечеря. Успешния лов винаги ме караше да се чувствам гладен. С малко повече късмет майки щеше да е сготвила нещо вкусно,може би супа или дори яхния.
Усетих как устата ми се изпълва със слюнка и бавно се изправих. Изтупах анцуга си от полепналите тревички и вдигнах тялото. Леко залитнах под тежестта му,но се задържах на крака. Трябваше да призная че за скитник беше добре охранен. Явно лятото се отразяваше добре не само на мен.
Отново тръгнах между редовете царевица .Острите и твърди листа драскаха голите ми ръце,но не обръщах внимание на неприятното усещане. Идвах доста често тук така че бях свикнал. Целта на моята разходка през царевичната нива беше само на 400 метра от мен-голяма могила с диаметър около 40 метра покрита почти изцяло с дървета. Изглеждаше като зелена брадавица на фона на зеленото царевично море. Спрях за момент колкото да прехвърля тялото на другото си рамо и продължих напред. Бях открил това място преди седем години и бързо се превърна в нещо като моя бърлога. Тук можех да се усамотя,да помисля и да се отпусна без да се притеснявам че някой ще наруши покоя ми.
Никой не идваше тук,защото беше сравнително далеч от града и на могилата бях прекарал най-приятните моменти в моя живота. А в последните 3 години превърнах мястото и в нищо като крипта,където погребвах жертвите си. В меката влажна почва бяха потънали 9 тела и това което носех беше десетото.
Усмихнах се. Имах повод за празнуване..
Вървях между високите царевични стъбла които непрекъснато шумоляха,заради люшкащото се на гърба ми тяло. Цялото ми внимание беше насочено към могилата пред мен,която бавно изпълваше цялото ми полезрение. Отне ми десетина минути преди да изляза от царевичната нива и да стъпя на меката трева,която беше израснала по ръбовете на могилата създавайки впечатление за зелена пръстен. Наведох се леко и ниските клони на сливовите дървета ме одраскаха по рамене и изшумоляха по найлона,като криви пръсти опитвайки се да се вкопчат в нещо. Продължих да се изкачвам към върха лавирайки между сливите. Усетих познатата ми миризма на влага и гниещи листа,които се стелеха като кафеникаво-оранжев килим под краката ми. Маратонките ми потъваха в гниещата маса оставяйки почти неразличими следи,но това нямаше значение. Тук не идваше никой и не ми се налагаше да прикривам следите си. Сякаш падах в друг свят в който всичко ми беше позволено. Достигнах върха където се издигаше малка постройка приличаща на куб от бетон с една единствена врата,отдавна покрита с дебел слой ръжда .Пуснах трупа на земята и с тежка въздишка се отпуснах на земята опирайки гръб в хладния бетон. Тениската ми беше залепнала за гърба ,а вратът и раменете ми изгаряха от болка,но това не ми правеше впечатление. Обичах болката,тя бе едно от малкото неща които можех да усещам и й се наслаждавах във всеки възможен миг. Облегнах глава на грапавата стена и затворих очи. Усещаш пулсирането на напрегнатите си мускули. С всеки удар на сърцето ми изпращаха вълна от болка до мозъка ми,което ми доставяше неописуемо удоволствие. В моменти като този разбирах какво изпитват наркоманите. Под напора на равномерните удари на сърцето ми кръвта нахлу в мускулите ми и усетих как болката бавно намаля и изчезва като въглен пуснат в локва вода.
Когато болката се стопи се изправих и изтупах от панталона си полепналите листа. Поех си дълбоко въздух наслаждавайки се на приятния аромат на гние
и листа,който нежно дразнеше ноздрите ми. Обиколих бързо могилата преглеждайки внимателно всяко храстче и тъмно ъгълче където може да се скрие човек. Отлично познавах мястото така че не се съмняваш че лесно ще открия натрапника колкото и добре да се е скрил. Правех тези обиколки сравнително от скоро,може би 2 години,когато в ден като този бях донесъл поредния мъртъв скитник тук с намерение да го заровя,когато се оказа че живите хора на могилата са с един повече. Някакъв турист,около 25 годишен,едър и неприятно бърз,на който му бе хрумнала нелепата идея да обиколи страната с раница на гърба я беше избрал за място за нощуване. Разбира се не живя достатъчно дълго за да успее да каже какво е видял. Хвана ме тъкмо когато слагах окървавения труп в плитка яма. Може би щеше да е още жив,ако не бе направил елементарна,но смъртоносна грешка-не се уплаши. Винаги съм смята че страхът е първият и най-явен белег на чувството за съхранение. Ако те е страх,значи си в опасност,нещо което онзи турист пропусна. Убих го с лопатата колкото и нелепо да звучи. С първия удар му разбих черепа ,с втория-почти го обезглавих. До този момент не бях предполагал че това обикновено градинско сечиво може да е толкова смъртоносно оръжие,но човек се учи докато е жив,нали. Почти обезглавения труп потъна в ямата заедно със скитника и се превърна естествен тор за дърветата покрили като шапка могилата. Не можех да не забележа че след моето идване тук сливите започнаха да растат доста по-бързо,а плодовете станаха много по вкусни. Може би имах нюх за градинар. След този малък инцидент започнах да обхождам мястото всеки път когато идвах. Разбира се никога не открих друг,но не можех да си позволя и най-малкия риск да бъда разкрит. Съвсем ясно съзнавах че бе напълно достатъчно да се поразкопае малко могилата за да получа няколко доживотни присъди,а честно казано не си представям как ще прекарам живота си наблюдавайки небето през стоманени решетки.
Върнах се при бетонната постройка и седнах на старото си място. Облегнах глава на стената и затворих очи,наслаждавайки се на тишината и аромата на гниещите си листа. Лекият ветрец шумолеше в клоните на сливите и дори не усетих кога съм започнал да се унасям.
Всъщност бетонният куб беше само една малка част от старата помпена станция скрита под земята,снабдявала някога целия град с вода. Беше спряла да функционира преди 20 години въпреки че експлоатационния и срок бе до 1995 година. Помпената станция беше главен участник в редица градски легенди и инциденти завършили един мъртъв,един осакатен и поне дузина ранени.
Истината беше че именно мрачната слава на помпената станция ме беше привлякъл тук за пръв път. Искаше ми се да усетя злото,което според хората живееше тук. За стотиците пъти,които идвах на могилата не почувствах никакво зло разбира се,но това не намаляваше обаянието на мястото. Бях подробно запознат с историята на помпената станция. Разрових се из старите вестници,съхранявани във фонда на местната библиотека и научих доста любопитни неща,които ме накараха да разбера защо местните считат мястото едва ли не за прокълнато.
На 19 май 1968 година,едва година след пускането в експлоатация на обект 45 ,както фигурираше в регистрите на местното ВиК,помпената станция бе взела първата си жертва. Работник от техническата поддръжка на име Николай Костов,се подхлъзнал на една от стълбите,по която слизал стотици пъти преди това и счупил лявата си ръка на 4 места. Лежал в безсъзнание 9 часа преди да го намерят. Г-н Костов починал през 1999 година на 73 години,но до края на живота си взимал обезболяващи заради хроничните болки в ръката,която го изпратила на пенсия.
На 9 юли 1970 година още един служител на ВиК на име Антон Илиев станал инвалид. Един 80 килограмов капак на водопроводна тръба се стоварил върху дясната му ръка откъсвайки 4 пръсти,изпращайки го в пенсия
Нещата продължили в същия дух до 1988 година. Близо 20 инцидента се случили на това място-счупени крайници,откъснати пръсти,мозъчни сътресения и какво ли още не. През въпросната година само две години преди моето раждане,на пост в тази помпената станция застъпил племенникът на директора на „Водоснабдяване и Канализация“.Едва 22 годишен,току-що започнал работа във фирмата на вуйчо си отишъл до станцията за да провери уредите и да установи причината за прекалено високото налягане в мрежата заплашващо да пръсне няколко канализационни тръби. Животът му приключил точно седем минути след като минал през желязната врата,отделящ станцията от околния свят. Докато проверявал уредите търсейки причина за високото налягане една тръба се спукала като балон изстрелвайки във въздуха късове стомана като артилерийски шрапнели. Работникът чието име било Петър Марков имал нещастието да се намира на пътя на едно особено голямо парче,което го обезглавило толкова бързо и чисто ,че градския патолог до смъртта си през 1997 година бил убеден че момчето е жертва на убийство.
На опелото четири дни по-късно,чичото на убития Симеон Марков,разплакан като малко дете, дръпнал встрани шефа на отдел „Техническа поддръжка“ и през хлипове му казал:
-Искам това прокълнато място да изчезне от лицето на земята още утре,ясно ли е?
Костадин Колев,който познавал началника си още от училище само кимнал и отишъл да изкаже съболезнованията си на почти припадналата майка на загиналия. На следващия ден направил това което му казал началника му,пускайки в експлоатация новата помпена станция,въпреки че по плановете на инженерите това трябвало да стане чак след месец. Това довело до режим на водата в града,в резултат на няколко аварии,които можели да бъдат избегнат ако не били избързали,но това не спряло никого. Колкото до старата помпена станция никой не си направил труда да събере оборудването в нея. Началник Колев просто отишъл там и сложил масивен катинар на вратата и с това се приключили. Вътре останала техника за десетки хиляди лева,но Симеон Марков просто вписал всичко като бракуване и помпената станция влязла в историята. Но както може да се предполага не стола там за дълго. През 1999 година напомнила за себе си по доста неприятен начин. Няколко души им хрумнала гениалната идея да разбият станцията и да открадната намиращото се в нея желязо и да го продадат на пункт за метални отпадъци. Така и направили-срязали катинара,влезли вътре и с помощта на чукове и оксижени започнали да я разграбват. По неясни причини от тавана се откъртила една 12 цолова тръба,която се сринала върху водача на крадците и му размазала черепа пред смаяните погледи на другите. Малко по-късно когато санитарите изнесли трупа един полица каза полу-шеговито полусериозно че никога не бил предполагал че един идиот може да има толкова много мозък.Отворих очи и си поех дълбоко дъх. Усещах лепкавите пипала на съня ,но тръснах глава и ги прогоних. Станах и взех подпряната на една една от стените лопата. Огледах по навик острия и ръб,но видях единствено олющената синя боя. Петната кръв, останали по нея отдавна бяха изчезнали. С тази лопата преди две години бях уби онзи турист и винаги ме напушваше смях. Адски нелеп начин да бъдеш убит. Забих лопатата в земята и започнах да копая плитка яма в която щях да заровя трупа на скитника. Отне ми двайсетина минути за да изкопая дупка дълбока 50 см. И също толкова широка и дълга метър и половина. Не се притеснявах че някое куче може да изрови трупа. Почвата беше влажна,а и дебелия килим от гниещи листа щеше да скрие слабата миризма на гниещата под земята плът.
Оставих лопатата на земята и избутах пакета до ръба на ямата. Извадих ножа и разрязах лентите тиксо. Разгърнах найлона и ме лъхна миризмата ма кръв и мръсотия. Трябваше да призная ,че това беше най-мизерния скитник,който бях убивал. Ако се съдеше по острата миризма не се беше къпал поне три месеца,но нямаше да позволя нещо толкова дребно като телесната миризма да развали удоволствието от момента. Докато работех не се притеснявах че мога да оставя отпечатъци. Бях намазал пръстите си със секундно лепило,което образуваше тънък филм,скриващ отпечатъците. Почистваше се доста лесно с помощта на малко спирт и правеше излишни ръкавиците,които само намаляваха удоволствието от контакта с трупа. Внимателно доразвих трупа като внимавах да не се оплескам със съсирената по трупа и найлона кръв. Бутнах с крак парцаливото тяло и то тупна по корем в ямата.Беше малко присвит в кръста,но нямаше никакво значение. Съмнявах се че мъртвите са в състояние да изпитват дискомфорт.