автор: Rumen_ne

Залмоксис меко е стоварвал
копринени скрижали по руините.
И Заратустра леко е притварвал
станиолените сенки на незримите.
А има стон, когато е облято
С нещо недолято чувството за Лято...

Компромис – а дали.
И жизненост- проформа.
Само, че така боли
щом нямаме платформа.

А има тон, когато е прелято
фажолетие за изхвърчало ято...

Крилете са нестремни пегасини.
Криле от Лято, може би са сини...
Поредният компромисен билет-
да балансираш върху лед.

А има клон, когато е боязнено
от гръм мълнуването недояздено...

И стига вече.
Може би изтече
затластеният образ на лъжата.
И някой рече-
вече е далече
шестструнието на играта.

А има трон, когато е складирано
придворието детронирано...

Това е по- сърбежно от реката
от кръвта, струяща от ръката.

Залмоксис, Заратустра обещават.
Те създават
творческото ни безличие и безприличие в кавгата.
Радостта е свята.

Това е безметежно право на душата,
инсинуирала децата.

И беше блъв,
струеше самота
в безгрижността на отмяляващи неистини.



Сега е кръв.
И няма суета.
И звездното пространство е от истини.


Подмолието е за малките-
тенденция за жалките.

Обаятелността на обязаността е силното премеждено стъпление-
да имаш вече свое мнение в горящия калабалък
от стрък до стрък лъжовност, поради греховност...

А вече си себе си, саниран от ребуси и жалки постулати.

И вече коршумите на думите са святи....

Сонати без дати....

Р.М. 06.06. 2009