Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 423
ХуЛитери: 1
Всичко: 424

Онлайн сега:
:: pc_indi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаУгасващ пламък
раздел: Разкази
автор: Dred

Животът е странен помислих за пореден път този ден докато гледах как локвата кръв около мен бавно ,но сигурно се разширява. Усещах горещината и влагата и да пълзи по изстиващото ми тяло като го изгаряше и същевременно го вледеняваше
Пръстите ми стискаха ръкохватката на пистолета сякаш се страхувах че ако го пусна ще падна,въпреки че седях на земята. Леко размърдах тяло за да облекча тъпата болка в гърба си ,но не успя да помръдна и със сантиметър. Усещах извитото парче метал стърчащо от стената забито в гърба ми като кама,но като се замиех това май-беше най-дребния ми проблем. Ако се съдеше със скоростта с която кръвта ми изстиваше скоро и нямаше да е никакъв проблем.
Боже как ми се пушеше. Исках само една цигара,една….единствена…цигара….само това.
Пресъхналата ми уста се напълни със кисела слюнка,която опари гърлото ми. Кръвта продължаваше да изтича от тялото ми. Ризата ми вече беше подгизнала и върху тъмночервения плат едва-едва се забелязваха трите дупчици с обгорени краища. Там се бяха забили куршумите които онези копелета партньорите ми бяха изстреляли в мен.
КОПЕЛЕТА!!!
Поне не бяха живели достатъчно за да се порадват на заграбено. Лежаха само на три метра от мен и това ме успокояваше поне донякъде. Имаше и по зле от мен….много по-зле,но накъдето вървяха нещата скоро щеше да се промени и това. След няколко дни взе някой щеше да надникне в изоставената сграда и първо щеше да усети острата миризма,а след това да види и източника и-четири разлагащи се трупа стиснали пистолети в разкапалите си се ръце. Бързо щеше да забележи и малката кожена торбичка,заради която беше станало всичко.
Диаманти на стойност 2 милиона. Как да не се изкушиш,по дяволите. Защото моите покойни вече партньори го бяха направили. И аз свърших с три куршума в гърдите. После Виктор и Алексей убиха Алекс ,след това Алексей получи куршум в главата защото обърна гръб в неподходящ момент. После….е,после аз застрелях тази змия Виктор. Не го очакваше,разбира се. Малко са хората които могат да получат три куршума и да оживеят достатъчно,за да пречукат убиеца си.
Виктор….Виктор с неговия бижутерски магазин…Виктор и плана му за обир….Виктор и шибания му идея да пречука партньорите си,за да им вземе дела….
Дано се пържиш в Ада ,копеле!
Облегнах глава на студената стена. Кръвта продължаваше да пълзи по пода,образувайки голяма блестяща локва. При други обстоятелства щях да кажа че е красиво,но когато умираш романтичното ти чувство отива по дяволите.
Отново опитах да размърдам тяло защото скапаното желязо сякаш се опитваше да си проправи път в тялото ми. Сякаш трите парчета стомана вътре в мен ми бяха малко та и още едно. Не успях. Поне хубавото че не чувствах кой знае каква болка. Сякаш цялото ми тяло беше натопена в гигантска купа с лед. Като по-млад се увличах по екшън-филмите и винаги се бях наслаждавал на момента в който лошият умираше,защото вярвах че си го заслужава .Но ето ,че лошия бях аз и наистина умирах. Е,поне може да се каже че си го заслужавах. Нямаше бяла светлина или минаващи като на кино-лента спомени,абсолютно нищо. Само противното усещане че не си в тялото си.
Усещах как твърдия цимент да притиска тила ми. А дори не трябваше да съм тук. Трябваше да съм си у дома и да опаковам подаръка на дъщеря ми. След 3 дни Соня ставаше на 7 години. Щеше да е първия и рожден ден ,в който майка и баща и са разведени. Бях и купил голям плюшен заек,който тя беше харесала преди седмица на една от редките ни разходки заедно. Беше ми отнело толкова време ,за да намеря достатъчно голяма кутия,която да побере проклетия розов заек.
Вместо това лежах тук в локва от собствената ми кръв и чаках телата в изоставената сграда да станат четири.
Ще ми липсваш миличка,съжалявам ,че бях толкова лош баща. Заслужаваш нещо по-добро.
Затворих очи. Какво друго ми оставаше освен да чакам?Така ми се спеше...
А кръвта течеше ли течеше...


Публикувано от alfa_c на 03.06.2009 @ 09:34:50 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 00:58:44 часа

добави твой текст
"Угасващ пламък" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.