автор: pisanici_com

Когато ми е мъчно и настинало
под веждите, мъгливо и самотно,
когато посред лято идва зимата
и дъждовете влизат по врата ми косо…

Когато си далече, чак във банята,
или работиш някъде, където ненавиждам,
когато съм при моите приятели
или съм никъде, но просто не откликвам…
Когато в сърцето ми е станало
по-тъмно и по- влажно от бърлога,
тогава да се боря за живота ни
не ми достигат сили и не мога…
Когато съм над книга или мивката
и искам да изляза, а е трудно,
Когато е безпътно и измислено
И няма как да ти повярвам в утрето,
Когато свръхболезнена е раната
и твърде ми се плаче, или мисли
когато, Господи, когато съм разплакана
и всичко ми ей, такова никакво…

Тогава съм единствено приличаща
на тази дето сутрин в огледалото,
усмихва се щастлива под веждите си,
едно момиче, странно, недодялано…