Те спряха пред храста малинов.
Те спряха!
А ги мамеше тънката нишка на залеза.
И в лилавата сладост като в извор видяха
образ прибулен...не, не казвай, не казвай,
че не са го съзрели,
че потеглиха вкупом, като стадо, надолу,
без в сърцето да скрият хвърчилото бледо...
Те се спряха!
Денят, сред душите им, като кон уморен се строполи.