Избеляващи ириси,
дълго гонили тишината –
през воали от кикот
и, понякога, лунни сонати,
през треви от мълчания,
некосени от яростни крясъци...
махагон е сънят ми
и, понякога, плаващи пясъци....
разгневена илюзност...
краткосрични, прегънати думи...
хоризонтът е вързан
и, понякога, пада върху ми...
следлирично прохождане
по стъкла от слънца натрошени...
отеснява ми кожата
и, понякога, знам да живея....