автор: wert

Започнах да си режа ръцете когато бях на седем.
Сега го правя по навик. Като да изпуша цигара или да си измия зъбите.
Тогава беше от любов.

Тя ми подари шарен лейкопласт, от онези с Мики Маус.
Подаде ми го, усмихваше се:
"Като боли това ще те развесели."
Аз я гледах сериозно, а тя продължаваше да се усмихва.
Майка ми ме дръпна за ръкава:
"Кажи благодаря!"
Мълчах. Кой глупак ще е весел, като го боли, мислех. Тая е хахо.
Майка ми се извини.
Тя се усмихваше.

На следващата сутрин влязох в кухнята и взех ножа за хляб. Порязах си пръстчето.
Майка ми влезе и се стъписа, какво, как, чакай малко, лепенки, Мики Маус, ще мине, не плачи, аз ревях, не плачи, ще мине, виж колко са шарени

Не ме развесели, тя излъга.

Влязох в класната стая. Тя се усмихваше.
Забеляза лепенката на пръста ми.
"Дай да видя."
Започна да ми говори, не помня какво, но беше толкова мило.
След седмица раната взе да вехне и трябваше да махна лепенката.
На следващия ден вече имах нова, на другата ръка, счупих чаша.
На третия път тя разбра, че нещо не е наред и трябваше да говоря с някаква дебелана, дето си мислеше, че разбира детската душа.
Когато се поразях за четвърти път и й показах пръстчето с шарената лепенка, тя ме погледна страхливо и извърна глава.

Сега си режа ръцете от време на време, не за да ме боли, не от любов, просто навик. Като да изпуша цигара.
Създава ми комфорт.