автор: Narwal

Ескадрата на Абдула Реис бавно, но сигурно приближаваше Босфора. Осемдесет галери натъпкани с войска и боеприпаси пристигаха и Константинопол беше обречен. Сега Мохамед трябваше да проведе решителния си щурм по суша, а когато корабите пристигнат да удари командните кули и по море.
Така повеляваше безмилостната философия на пълководеца. Противникът трябва да бъде победен. Мохамед трескаво разчиташе времето на движение на корабите и времето за придвижване на неговите главни сили към обсадения град. След като направи своя анализ на създалата се обстановка султанът даде заповед предният отряд този път от редовната му армия да се товари на шеркетите.
Първите табори тръгнаха с мощни викове „Аллах”. Последваха ги стрелци и конница. Този път прехвърлените сили към европейския бряг на Босфора бяха много повече. Щурмът започна без забавяне. Турците атакуваха в познатия боен ред – долепени един до друг, заплашително размахвайки, копия и ятагани.


* * *

Сега вече Ирина не се криеше от баща си, когато отиваше на стените в защита на любимия си град. Облечена в бляскавите доспехи на Палеологовата династия тя не само се включваше в битката, но и раздаваше заповеди. Катапултите сега стреляха по нейна команда. Стрелците поразяваха противника по нейн знак. Византийския огън заливаше нашественика, тогава, когато тя преценеше. Тя беше БОГИНЯ. Хората я гледаха и и вярваха. Дори да виждаха своята обреченост, ромеите все още се надяваха на магията на своята принцеса. Ръката и не изтърваше меча, а очите и точно насочваха силите на защитниците там, където е необходимо. Часове наред турската армия провеждаше атака след атака и позорно отстъпваше, засипана от стрели и опожарена от огъня на ромеите. Но този ден се случи и трагедията. Малък спахийски отряд успя да се прехвърли през стените и да овладее Юстниановата порта. Вратите бяха отворени и турският нашественик нахлу през тях както глудница вълци, неудържимо се спуска върху наранен елен.
Боят се пренесе по улиците на града. Константинопол обаче не се предавеше. Упорито и храбро защитниците бранеха всяка педя Христова земя. Загиваха с меч в ръка, но не отстъпваха от позициите си.
Император Константин нареди конницата на Андроникий да атакува навлезлия противник. Старият воин поведе дружините в атака. Навлезлите спахии трудно удържаха завзетите позиции и въпреки че непрекъснато получаваха подкрепления, в един миг бяха твърде близо до поражението.
Египетските кораби обаче вече наближиха южния вход на Босфора и Златния рог. Защитниците вече загубиха надежда. Копията ставаха все по-тежки. Мечовете все по трудно се вдигаха. Защитниците бяха не само уморени, но и обезверени.
На крепостта на Теодора Ирина реши сама да поведе грузинския отряд в атака. Извади меча си, доведоха и кон и тя застана начело на верните си воини. Преди да тръгне обаче, реши да хвърли последен поглед към ……………онова ЧЕРНО, ЧЕРНО МОРЕ, където някога бе заминало нейното щастие, нейната надежда затова, че животът не свършва с трагедия, затова, че от там ще долети СПАСЕНИЕТО – НА БЯЛ КОРАБ СЪС СИНЬО ЗНАМЕ!

И ИЗВЕДНЪЖ! О МАЙКО БОЖИЯ!

Пред очите и се откри красива гледка. От бял облак изплуваха не една, а петдесет галери, водени от белия кораб, нейният бял кораб, с кръстове извезани на платната му, с красивото, познато синьо ……….шалче, на главната мачта.
Победен вик на радост самичък излетя от гърдите на принцесата. Този вик заразно обхвана всички защитници на крепостта на Теодора. Конят на Ирина политна в галоп. Мечът в ръката и сам се размаха и посече първите нашественици. Везните на битката натежаха в полза на защитниците.
Император Константин също яхна коня си и поведе личната си гвардия в атака. Турците се стъписаха. Натискът на защитниците стана толкова силен, че ги изтласка извън стените на крепостта. Боят се пренесе извън Константинопол.
Генуезките галери водени от Александрос бяха прекосили Евксинския понт и пристигаха на помощ на обсадения град. Александрос бе успял да намери трансилванския отряд на крал Владислав ІІІ и сега го водеше в битка. Триста рицари, опитни в сражение носеше неговия кораб.
Ескадрата приближи Златния рог. Флагманският кораб стовари на брега трасилванските рицари и продължи, за да срещне в бой корабите на Абдула Реис. Рицарите бързо се развърнаха в боен строй и атакуваха турските табори в гръб. Настана страшна сеч. Турската войска беше не само отблъсната, но и обкръжена. Яростно свистяха мечовете на трансилванците. Всеки техен замах сееше смърт.
Генуезките кораби се насочиха към египетския флот и бълвайки огън разцепиха строя му на две. Корабът на Александрос запали димен заряд и потъна завит в мъглата на димката. Арабите изведнъж го загубиха от поглед. Не знаеха ни накъде да стрелят, ни от къде да се пазят. Без да го очакват той изникна в непосредствена близост до флагманския кораб на Абдула. Няколко куки полетяха към арабския кораб и той бе взет на абордаж. Пръв на борда му се прехвърли стар, но още в силите си морски вълк, облечен във венецианска ризница, но с ромейски шлем на главата. Мечът му засвистя над главите на смаяните мюсюлмани, които не очакваха тази атака и не бяха подготвени. Корабът беше превзет. Абдула Реис позорно изостави ескадрата си и пръв скачайки в спасителна лодка , с гребане се отправи към брега.
Сякаш Богородица се беше смилила на града на Свети Константин. Сякаш победата беше на една ръка разстояние. Само да се пресегнеш и ще я стигнеш. Още малко и градът щеше да ликува. За нещастие 29 май 1453 година едва сега започваше.


* * *


Султанът стоеше на белия си жребец на един от хълмовете на азиатския бряг и наблюдаваше позора на своята армия със сребърен далекоглед. Турските табори се топяха като сняг. Неверниците бяха объркали изчисленията му. Най-вече този стар “познайник” Галеракис. Как ли бе успял хайрсъзина? Да се появи отново, тогава, когато никой не го очаква. Изглежда християните знеха и можеха доста повече от това, което потомците на Пророка допускаха за тях.
И все пак Мохамед не губеше присъствие на духа. Оглеждаше всеки сантиметър от бойното поле и търсеше слабостта на противника. Беше сигурен, че някъде ромеите ще сбъркат. И ето, че старанието му бе възнаградено. Султанът забеляза, че в ентусиазма си цялата войска на защитниците се бе втурнала да срещне врага и бе напуснала бойните си постове, в повечето случаи без санкцията на върховния си главнокомандващ. Румелийската порта, която досега не беше заплашена от нападение бе останала и без охрана. Освен това в устрема си ромеите не бяха усетили как сами попадат в обсега на обстрел на турските бомбарди. Дори самият Галеракис в бързината си да срази египетската ескадра подмина шеркетите на Ибрахим капудан и така те останаха невредими и Мохамед отново имаше плавателни средства, с които да прехвъри войска на Западния бряг на пролива.
Сълтанът поиска хартия и перо. Слезе от коня си и старателно нарисува скица на Босфора. Повика при себе си стария си приятел Ушак паша – командир на най-бързия конен отряд на турската войска.
- Слушай верни ми приятелю – започна Мохамед – ако сега и ти се провалиш губим войната. Неверниците не излязоха такива, каквито ги знаем. Ако направим още една грешка оставаме без армия, без флот, а и без глави.
- Ще направя всичко, което е по силите ми Пресветли. И ако се проваля, знай че главата ми ще е загубена преди да загубим войната.
Спахията се поклони чиннопочтено и излуша плана на Падишаха.
- Трансилванците се приближиха твърде близко до пролива и вече са в обсега на нашия обстрел. Ще ги подплашим да се изтеглят с няколко изстрела, които ще ти дадат възможност, под прикритието на дима да натовариш конния отряд на Ибрахимовите шеркети. Като отстъпят от брега ще се прехвърлиш и ше нападнеш Румелийската порта. Трябва максимално бързо да влезеш в града и да атакуваш Романовата кула, където е василевса. Тогава ние ще затегнем обръча откъм морето и ще ги довършим.
- Но наред с трансилванците на брега са и нашите пешаци. Ще стреляме и по тях?
- На война е така! – каза троснато Мохамед – Загиват и наши и врагове! Всички в името на Аллах!
Мохамед рядко споменаваше Всевишния, но сега моментът му се стори подходящ. Ушак паша пришпори коня си към своя отряд, а султанът заповяда канонада. Бомбардите засипаха огнената си злост върху воюващите на Западния бряг. Прегърнати в смъртна хватка падаха християни и мюсюлмани. Огънят не правеше разлика. Смъртта властваше над Константиновия град. А Боговете просто не се намесваха. Нека хората сами разберат, че животът се дава веднъж и войната не носи величие.