автор: Narwal

Суринта дойде твърде бързо както по мнението на султана, така и по мнението на обсадените. Спахиите подготвиха войската за нападение. В турските редици цареше оживление.
Таборите се построяваха в боен ред, конницата се развъщаше за нападение, артилеристите разполагаха оръдията на позиции срещу византийската крепост, моллите обикаляха редиците и настоятелно заклеваха правоверните да убиват в името на Аллах.
Единствен султанът не споделяше общия ентусиазъм. Затворен в себе си Мохамед сякаш още сънуваше. Той виждаше нещо неясно, необяснимо, и непознато. Той можеше да пресметне всички “за” и “против” в една битка и една война и да нанесе главния удар в точния момент на точното място и математиката нямаше да го измами, нямаше да го подведе. Този път беше различно. Това беше друга, различна математика. Разумът му сякаш говореше, но Мохамед не го чуваше. Той чуваше ритмичните удари на сърцето си, а то биеше тревожно. Нямаше да е сладка тази победа. Нещо повече, Мохамед НЕ ИСКАШЕ ТАЗИ ПОБЕДА. Ако можеше да решава сам, той би обърнал войската си и би я повел обратно в Кония. Там всичко беше ясно и просто. Там властваше законът на Силата. Мъжът е господар на жената, падишахът е господар на света. Но нито един падишах не е свободен в решенията си. Не може падишахът да обърне гръб на амбицията на Осман Велики, да развее знамето на пророка над всички християнски символи в цивизования свят. Не може да го направи, ако и да съзнава безсмислието му. Гледаше го народът му. Мохамед колкото и да е странно обичаше народа си, макар да не го харесваше. Намираше го за груб, прост, недодялан и неук. Но нали неговите прадеди бяха създали този народ от глутница диви племена. И го бяха създали такъв, какъвто сега той го бе получил.
Бавно и с нежелание Мохамед облече доспехите си. Робите щъкаха около него и закопчаваха ризницата му, преметнаха тежкия ятаган, свалиха чалмата и поставиха на главата му кръгъл осровръх шлем. Доведоха до входа на шатрата бял арабски жребец. С него Мохамед беше прегазил не само Мала Азия, но земите на Месопотамия. Беше го поил в реките Тигър и Ефрат и мечтаеше да го напои и във водите на Одер. Мечтаеше, някога! Сега не мечтаеше!
В шатрата влезе началникът на гвардията му и му съобщи, че великият везир и командуващите на отрядите са се събрали и чакат заповедите му. Мохамед излезе от шатрата си с тежка крачка.
Беше хубав слънчев ден. Ако не миришеше на битка неминуемо щеше да се усети миризмата на пролет. Птиците пееха, дърветата цъфтяха, тревата нежно галеше краката на войниците, сакаш искаше да ги умилостиви и единствено войнствената мелодия на мюезина разваляше тази прекрасна идилия. Единствено тя подсказваше, че само след минути ще се отнема човешки живот и един сещу друг ще застанат два свята. Защо ли трябва да се избиват? Този въпрос обаче не премина през главата на султана. Той беше еретичен. В крайна сметка неверниците трябва да загинат в името на Аллах! Това е!
Мохамед възседна коня си и даде заповед за настъпление! Към вечния град на Изтока потече кърваво червена река. Предният отряд еничари беше облечен в червени шалвари и носеше червени чалми. Това беше измислица на върховния молла. По този начин той искаше да покаже на противника какво го чака! “Нека сами предварително видят цвета на кръвта”, казваше той, “Това ще охлади ентусиазма им за съпротива”.
Мохамед вдигна дясната си ръка. Тъпаните забиха! Зурлите писнаха! Гръмовно “Аллах” се разнесе по азиатския бряг на Босфора. Султанът рязко смъкна ръката си надолу и по стратегическите хълмове ревнаха топовете. Мрачен дим обви Константиновия град.


* * *


Предният пеши отряд на еничарите стигна пролива и се качи на шеркета (вид гемия), който го чакаше. Атаката срещу Констанинопол започна. Еничарите жадни за кръв и плячка скачаха в гемията и гръмко призоваваха Всевишния да ги дари с победа над неверниците. След пехотата към Босфора се спусна и кавалерията. Спахиите преминаваха пролива на салове. Артилерията започна своята зловеща канонада.
Императорът облечен в бойни доспехи бързо зае мястото си на Романовата кула. Към стените се спуснаха защитниците на града. Подготвиха отбранителната брага, запалиха котлите с византийски огън, заредиха катапултите, стрелците заеха местата си в бойниците.
Ирина стоеше в стаята си в императорския дворец Влахерна, охраняван от личната императорска гвардия. В нейният състав бяха само ромеи, закалени в много битки по обширните граници на някогашната Велика Византия. Не я свърташе обаче. Дворецът и беше тесен. Тя искаше да е там на стените, заедно с нейния народ, с нейния Бог! Цял живот бе възпитавана в християнските добродетели, в заветите да отдадеш живота си за родина и вяра, а сега и заповядваха да стои далеч от защитниците на Христовото име. В един таен сандък в двореца стояха скрити доспехите на дядо и – Андроникий Палеолог, който беше воювал срещу кръстоносците в Никея. Ирина реши да не губи време. Спусна се към покоите на василевса. Нямаше страж, който да я спре. Тя влезе в кабинета на баща си и намери сандъка. Отвори го. Вътре стояха непокътнати позлатена ризница, бляскав ромейски шлем и къс меч, каквито някога са носели воините на Цезар и Константин Велики. Принцесата съблече тунката си и ловко навлече ризницата. Беше и голяма, но я пристегна в кръста и разликата не се забелязваше. Шлемът и пасна чудесно, защото Ирина нави и сплете дългите си коси. Най-добре и подхождаше мечът. Той залепна на кръста и, сякаш винаги е стоял там. Ирина сложи и наколенниците на дядо си. В този си вид вече никой не можеше да познае някогашното нежно и невинно момиче. За няколко мига то израстна и извиси ръст до великата Атина Палада – богинята-воин, на която тя неприкрито се възхищаваше, макар това да беше ерес. Тежкият щит беше най-неудобното нещо в бойната екипировка, но без него не можеше да се мине. Той закриваше тялото и така, не само щеше да се предпази от оръжието на врага, но и от своите щеше да се скрие. Ирина не искаше баща и да разбере, че дъщеря му е отишла на стените на крепостта в едно с воините-защитници. Това щеше да го разстрои и да отвлече вниманието от командуването на сраженията.
С бърз ход Ирина напусна двореца и се насочи към крепостта на Теодора, където предния отряд на турските войски вече преминал пролива вече се бе втурнал в атака. Крепостта се отбраняваше от Трапезундския отряд – опитни грузински бойци, верни на империята. Командирът на отряда беше едър мъж с груби черти на лицето и пламтящи черни очи. Явно не за пръв път се срещаше с неприятеля, защото отлично познаваше начинът му на атакуване. Турците имаха лошия навик да се събират в група, когато трябваше да щурмуват крепостните стени и това даваше идеална възможност за катапултите да ги поразят. Грузинецът изчака еничарите да се съберат в табор и даде заповед за катапултен залп. В миг към небето полетяха запалени туфи сено, обилно напоени с нафта. Сякаш десетки слънца озариха небето. Пронизителен свистящ като камшик звук разсече тишината сред защитниците. Битката за светия град започна.