автор: ALF

Все не се досещах да попитам кой е този старец под бряста, дето седнал на пейката винаги държеше цветя. Няколко години шофирах автобус по една и съща линия. Опознах селата, повечето от хората и всяка педя от пътя.
През тези години два пъти дневно пресичах един площад, преди крайната спирка. Площад, като всички селски площади - изровен от животните, с кресливи гъски и ревливи магарета.

В края на този площад имаше вековен бряст - висок и клонест, килнат встрани от годините, многократно кастрен и с олющена кора, с продълговата хралупа, тъмна и празна, като беззъба уста. Високо в него се кипреха две щъркелови гнезда, сякаш бяха наблюдателници. След отлитането на дългокраките, там през зимата се събираха стотици гугутки за нощувка и привечер брястът наподобяваше безлистно дърво, отрупано с не обрани плодове.

Всичко наоколо се променяше през различните сезони, само пейката до дънера оставаше една - с изкривени от дъждовете дъски и грубо сковани, чепати крака.
На тази пейка по едно и също време на деня виждах да седи беловлас старец. Подпрян на бастуна си, той наподобяваше жив паметник, в чийто скут неизвестни почитатели бяха положили свежи цветя. Не бряста със щъркеловите гнезда, нито пък гугутките ме впечатляваха, не пейката и старецът, а цветята, които той винаги държеше. През летните дни това бяха незабравки и латинки. През зимата носеше сух босилек и стръкчета неувяхващ здравец.

Шофьорите, по принцип, са бъбриви и любопитни. Аз не правя изключение. Минавайки през площада, чух един от пътниците да казва:
- Дядо Велчо пак е донесъл цвета за Рада.
- Коя е Рада? Защо й ги носи? - зададох куп въпроси.
Пътникът се оказа добър събеседник и разказа накратко:
- О, не знаеш ли? Дядо Велчо е столетник. На младини под този бряст е залюбил Рада. После се оженили, но тя починала млада, едва тридесетгодишна. Оставила го с четирите деца и сиромашията. Не повторил с друга. Разказват, че от тогава всеки ден - зиме и лете, на това място носи цветя. Каква ще да е тази негова обич?

Намалих скоростта. Шофирах и мълчах. И аз се питах: Каква е тази тяхна обич? И понеже не намерих отговор, започнах да се възхищавам. Сметката е проста - сто без тридесет прави седемдесет. Седемдесет години той е носил всеки ден цветя на своята обич, на спомена си, наречен Рада! Трудно е за разбиране, макар да няма нищо сложно. Моето възприятие се оказа безпомощно да побере силата на една проста, пламтяла с годините любов.

Оттогава, наближавах ли площада, тихо пролазвах с автобуса по пътя, сякаш стъпвах на пръсти. Страхувах се да не наруша самовглъбяването на столетника. И се вглеждах с боязън в неговата душевна чистота. Искаше ми се да докосна тая необикновена любов, най-святата между святите, така евтино проигравана в наши дни!

Веднъж намерих удобен случай. Не, по-скоро го измислих. Изключих двигателя на площада и вдигнах безпомощно ръце. Пътниците ме разбраха, слязоха и продължиха пеша.
Дядо Велчо още го нямаше. Седнах на пейката под бряста и затаих дъх. Вслушвах се във времето, да доловя неумолимата магия - наречена любов. Трепета и омаята на чувствата. Силата и стоицизма на този столетник.

Не разбрах кога приближи. Стоеше и се взираше в мен. Не ме упрекна, че съм седнал на мястото му, а се опря на бастуна. Ръцете му трепереха. Пак носеше цветя - червени сейменчета и оранжеви латинки.
- Седни дядо Велчо! - смутено отстъпих мястото.
Седна и отпусна глава, сякаш да се вслуша в шепота на миналото. Цветята останаха в скута му.

Бях си съставил предварителен план, какви въпроси да му задам. Сега нещо ме спря, обърка ме.
- Дядо Велчо, добре ли си? – попитах и не зная защо, но го казах силно.
- Тихо говори младо! - спокойно ми отвърна той и попита:
- Ти кой си?
- Шофьорът на автобуса... счупи се пущината...
-
Замълча. Помислих, че не ме е разбрал или не иска да разговаря с мен. Но той изправи глава и продължи.
- Счупил се е и ше го поправиш. Де да беше така и с чиляците! Ама гътне ли се веднъж, Бог да го прости. Да е от каманье ше векува, ама каманьете, младо са без душа - нито знаят да ортуват, нито могат да любят.
- Така е, аз зная всичко за тебе.
- Мнозина ми го казват, ама малцина го разумяват. И ти си от тях.
Обидих се. Прав е - чуждата рана не е моя болка. И си тръгнах.
- Поседни де! - възспря ме той.
-
Приклекнах до него в очакване да чуя дълъг и трогателен житейски разказ. А той само това рече:
- Помни младо, не дойде ли южнякът, няма пролет. Така е и с чиляците - без обич животът е пустош. За това не прежалям моята Рада - и замлъкна.
И аз мълчах.

Една вечер през лятото видях пейката празна. На другия ден на дървото бяха заковали некролог. Дни наред тъгувах. На Радината обич вече никой не носеше цветя.

Веднъж реших аз да го направя и набрах букет. Исках на минаване през площада да го сложа на пейката. Когато приближих, видях бряста отсечен. Не попитах кой го е направил. Положих цветята до дънера и застанах в мълчание. Мълчах, загледан в коренището, където се виждаха избуяли тънки пръчици, очакващи своя южняк...