Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: PetiaDilova
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14158

Онлайн са:
Анонимни: 272
ХуЛитери: 2
Всичко: 274

Онлайн сега:
:: PetiaDilova
:: poligraf

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАкордеон
раздел: Есета, пътеписи
автор: marcusjunius

Днес в моя трамвай имаше четирима нередовни пътници. Не знам как точно да разкажа тази история – колко от нея да си измисля, колко да спестя и колко – просто да опиша.

Първото позвъняване е стандартен тон на мобилен телефон – онзи, дето в някои модели телефони се нарича „Ретро”. „Зррррррн, зррррррн....” нали се сещате, като едновремешните телефони с истински звънец вътре в тях. Звънец с бобина и електромагнитна сърцевина и с малко чукче и камбанка. „Ало, да... В трамвая съм.” Винаги съм искал да го кажа – ама толкова рядко се возя на трамвай, че никой не ми звъни, когато все пак се случи да го правя.

Второто позвъняване е някаква популярна стара градска песен. Чува се от предната част на салона, не виждам човека. Звъни ли звъни старата градска песен, съвсем полифонично и доста силно. Накрая се надигам, за да разбера кой така упорито не вдига телефона си и виждам, че на първата седалка, зад ватмана, седи старец с изтъркано синьо сако и акордеон. Свири истински акордеон, а не някоя Нокия. На единичната седалка срещу него е седнал друг мъж – опърпан, но не толкова възрастен – който държи в ръка обърнато бомбе.

На съседния ред се настанява циганка на средна възраст, добре облечена, която на висок глас започва да обяснява на някакво момичето, че синът и е „в гробищата”, а тя е тръгнала незнамсикъде. Момичето е със слушалки в ушите – не чува и не отговаря. Циганката се ядосва и започва да ругае слушалките, които всички си пъхат в ушите.

В свободното пространство срещу вратата стои прав здрав младеж с раница в ръка и смръщени вежди. Гледа циганката ядно и скулите му потръпват.

Трамваят е пълен, но другите, включително и аз, нямат значение. Защото тези са моите нередовни пътници.

Контрольорите са двама и, според мен, се появяват съвсем закономерно, бавно, като очакван летен дъжд. При тази облачност. Но аз си имам билет. Контрольорите никога не изненадват хората с билети. Спомням си преди години, като беден студент пътувах понякога без билет – тогава контрольорите винаги се появяваха изневиделица. Но не и сега. Не и за мен.

Първият нередовен е здравото момче със смръщените вежди. Контрольорът, който си говори с него, има широк белег на шията. Сигурно от операция, но аз си мисля, че може и да е от уличен бой. Много по-романтично е да си мислиш нещо такова за един белег, ако белегът не е на твоята шия. След две разменени реплики той връща смръщен поглед на младежа, но отдолу личи смущение на човек, който мрази професията си, защото тя го кара да говори с други хора. Младежът заявява, че няма пари. Никакви. Ще слезе на следващата спирка. Смръщените погледи се борят известно време, после мъжът с белега продължава напред – човек по човек.

Циганката веднага скача. Има стотинки. Шест. От години ходи по „телкове”, инвалид е. Ще слезе на другата спирка, ама да знаят, че пак ще се качи. На следващия трамвай. Пак без билет. Искат ли да даде шестте стотинки? Лична карта? Няма. Не, има, но е изтекла на дванайс’ти май. Честен кръст. С изтекъл срок е. И животът ми, вика, е с изтекъл срок.

„А ти?” – пита контрольорът и побутва акордеона, който продължава да лее своята телефонна мелодия с малко накъсани басú. „Аз свиря”, казва дядото високо, да го чуят всички. „А вие?” – обръща се мъжът с белега към другия, онзи с кáпата в ръка.

„Аз съм с него”, казва той.

Мъжът с белега вади кочан с глоби и започва нещо да пише.

Трамваят спира. С учудване виждам, че спирката е насред някаква гора и прилича на дървена хижа сред дърветата – като малка гара на пътнически влак някъде в планината. Подходящо място за край на едно пътуване.

Всички нередовни пътници слизат покрай мен. Намръщеният младежът в движение вади кутия маркови цигари. Циганката е след него – носи торба от някакъв мол, пълна с ръбести предмети и аз забелязвам белите и обувки с по едно синьо цвете отпред. Дядото сваля акордеона преди да слезе и го премята на дясното си рамо, само на едната презрамка. На това рамо синьото сако е износено до бяло от каиша на акордеона. По стълбите го следва мъжът с бомбето. Той стъпва внимателно на тротоара, като все още държи капата в дясната си ръка, обърната с отвора нагоре. С лявата ръка бръква вътре и опипва дъното – нищо няма, празно е – а после похлупва шапката върху главата си.

Последни слизат мъжът с белега и колегата му. Всички нередовни пътници се пръсват в различни посоки и потъват в горичката. Двамата контрольори остават да гледат гърбовете им. Този, дето не обича да говори с хора, държи в ръка попълнена наполовина глоба. Виждам скритата под яката част на белега му, докато трамваят бавно потегля и аз и другите продължаваме нанякъде.

Поглеждам парчето от собствения си билет, което мъжът с белега ми е оставил. Това парче може да даде завършек на тази история. На него има цена – един лев. Колко е това за едни и колко – за други?

На него пише – „БИЛЕТ ЗА ЕДОНКРАТНО ПЪТУВАНЕ”. Колко е то за едни и колко – за други?

На гърба на тази хартийка е отпечатан рекламен текст: „София 130 години СТОЛИЦА на БЪЛГАРИЯ”. „София” е разкъсана точно по средата. А върху „БЪЛГАРИЯ” са се наредили три дупки. От перфоратора.

Но аз няма да взема нищо от това за завършек на тази история.

Защото тя завършва така:
Кой срещу кого се бунтува? Защо правим нещата, които правим? Никога никого не бива да съдим. Ако не притежавахме способността да не забелязваме всички чужди съдби, щяхме да умрем от съпричастност. Около нас, в нашето пряко обкръжение, живеят хиляди хора, които никога няма да разберем. В нашия трамвай винаги ще се возят пътници, които ние или някой друг лесно може да определи като „нередовни”.

Просто това е положението. Можем да обичаме само в кръг, на една ръка разстояние.

А – щях да забравя най-важното! Хубаво е, когато в трамвая понякога свири истински акордеон.


Публикувано от alfa_c на 25.05.2009 @ 11:01:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   marcusjunius

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1093 четения | оценка 5

показвания 67388
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Акордеон" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Акордеон
от LiRa на 06.07.2009 @ 16:13:04
(Профил | Изпрати бележка)
И е толкова хубаво, че умеш да улавяш всеки звън, цвят и бунт, а обичането ти е на много повече от една ръка разстояние. Хареса ми това трамвайно пътешествие извън релсите, позволих си да се повозя без билет поне тук, защото в сънищата всичко може, нали. И в уж еднократното ни живеене - също. Здравей, Марк! :)


Re: Акордеон
от kathy на 25.05.2009 @ 19:49:47
(Профил | Изпрати бележка)
Толкова е хубаво разказано! Като жива музика в трамвай, просто нямам думи. Както и всичко, което си написал, изчетох в последните часове и блоговете ти , благодаря ти, невероятно слово, сюжети, идеи, либертарианство /ама моля те, на кой свят живеем все пак?:-) .......просто удоволствие.