автор: Evensteel

3 часът сутринта. Пак не можеше да спи. Омръзнало й беше всяка нощ да се повтаря все едно и също нещо. Трудно заспиваше и след час се събуждаше. Нищо на света не можеше да я накара да заспи отново. Беше опитвала всичко.
3 часът сутринта. Пак не можеше да спи. Омръзнало й беше всяка нощ да се повтаря все едно и също нещо. Трудно заспиваше и след час се събуждаше. Нищо на света не можеше да я накара да заспи отново. Беше опитвала всичко. От безобидното топло мляко до приспивателни. Но историята винаги се повтаряше.
Реши, че няма смисъл да опитва отново и стана. Облече се набързо - един анцуг и маратонки и излезе.
Навън беше необичайно светло. Погледна нагоре и видя пълната луна. Излъчваше мека, но достатъчна светлина. Изведнъж се спря. Луната някак странно я привличаше. Странен копнеж се настани в сърцето й. Искаше й се да тича, да крещи, да преследва... Какво става? Тя се огледа.
Тръсна глава и реши да продължи. Тръгна към стадиона, който се намираше наблизо. Смяташе да потича малко. Обикновено това успяваше да усмири копнежа, болката и самотата. Тя можеше само да се надява и този път да се получи. Но дали? Какво щеше да прави ако не станеше?
Понякога имаше чувството, че е затворник в собственото си тяло, че е принудена да живее този живот по този начин, че някой е избрл вместо нея и тя не можеше да направи нищо, за да се измъкне от тази дупка.
Животът й беше както на повечето хора. И тя се бореше да оцелее. Ходеше на работа, след работа излизаше някъде с приятели за по кафе и след това пак вкъщи. И нищо ама нищо не нарушаваше тоз ритуал. Апартаментът й се беше превърнал в нейната крепост, в нейната защита от света. Понякога й се искаше въобще да не излиза от него. Но нощем когато не можеше да спи нещо се объркваше и този странен копнеж по луната, по тъмнината, по тишината я караше да излезе от дупката си.
Стигна на стадиона. Погледна отново луната. Тя сякяш й се усмихваше. И младата жена й се усмихна. От кога не й се беше случвало да се усмихне.
Пораздвижи скованите си крайниците и се затича. Обичаше да тича. Това й даваше някаква опора в себе си, караше я да се чувства действаща, полезна.
Чувстваше се горда със себе си. Отново се усмихна.
Колко малко му трябва на човек, за да се почувства добре в собствената си кожа. Колко малко трябваше да направи, за да се почувства достоен отново, за да се почувства щастлив отново. И всичко това зависеше от една воля, от едно "да" или едно "не".
Тя се замисли колко прост всъщност е живота. Човек просто трябваше да каже "да" на нещата, които искаше и "не" на нешата, които не искаше. Останалото т.е постигането отново беше процес от избиране на "да" или "не".
Да, винаги е просто на теория. Но тя знаеше колко е трудно да постигнеш нещо, което искаш. Сякаш един огромен хаос прави всичко възможно, за да ти попречи. Той успяваше да я обезсили, да й отнеме желанието за всичко и накрая да я остави без да желание за живот.
Как й се искаше животът да е толкова прост колкото е на теория? Но от кого зависи все пак?
" Само от мен" прозвуча в главата й.
Тя не искаше да мисли повече за това. Главата й беше препълнена с мисли, които водеха до въпроси, а въпросите водеха до безброй много отговори. Тя се губеше сред това море от решения, отговори, пътища. Искаше й се да открие тази пътека, която ще я изведе към спокойствието, хармонията, единството. Разкъсваше се между хилядите възможности. Искаше й се отчаяно да действа, но нищо не предприемаше. Тъпчеше на едно място и бавно, но сигурно загиваше в бездействието си.
Тичаше и тичаше ли. Усещаше как струйки пот се стичат по тялото й въпреки ниската температура. Вече усещаше умората и болката.
Болка. Болката доказваше, че си жив, че не сънуваш, че все още си тук и сега.
Реши да поспре за малко и да почине. Беше толкова уморена от това съществуване в черупка. Искаше да избяга, да се махне, да започне нов живот.
Но защо не го правеше след като го искаше? Едно "искам" не стигаше. Защо не успяваше да се измъкне от това мизерно живуркане?
Човек решаваше много неща в живота си, но твърде малко от тях изпълняваше.
Имаше някаква невидима връзка между "искам", "реших" и действителното правене на нещата. И често тя липсваше. Човек или си оставаше само с "искам" или с "искам" и "реших" в комбинация. Но самото действие оставаше в небитието.
Как се мразеше заради това! Винаги си оставаше само с "искам" и "реших".
Това я караше да се забива в тази дупка и да не предприема нищо.
Отново се затича. Не искаше да спира. Отчаяно се нуждаеше да докаже на себе си, че е достоен, силен и ценен човек.
Не усети как задуха вятър и облаци скриха пълната луна. Заваля. Капките тупаха по земята сякаш хиляди малки сърца. Едно последно биене и край.
Дъждът се усили, но тя не спираше. Обичаше дъжда. Той я караше да се чувства приласкана, закриляна, обичана.
Капките се стичаха по лицето й. Тя спря по средата на пътеката и вдигна лицето си към дъжда. Посрещна го и го приветства.
Странно спокойствие я обхвана. Караше я да забрави всичко и всички и да почувства онази сила, която бушуваше в нея. Караше я да обуздае тази сила и да я впрегне за нещо полезно.
Изведнъж тя чу сърцето си да бие. Чуваше го. Приличаше на тъпан и в съчетание с дъжда оформяше една магическа мелодия, която връщаше копнежа в душата й. Дъжда изведнъж спря и луната изскочи зад един тъмен облак, огледа се наоколо и насочи взора си към самотната фигура долу.
Водните капки все още се стичаха по лицето й.
Тя се вгледа в луната. Изведнъж и се стори, че към светлика тръгва пътека от светлина. Тя разтърка очи, но образът все още беше там. Погледна към луната и й се стори, че тя отново й се усмихна.
Отправи се към пътеката. Чувстваше копнежът, който се засилваше. Чувстваше, че сърце, душа и дух я водят към пътеката. Искаше да тръгне по нея. О, толкова много искаше!
Поколеба се за момент. Обърна се назад, но там беше само сивотата, самотата, чувството за вечно разочарование и безнадеждност.
Стъпи върху лунната пътека и с усмивка тръгна по нея. А Луната все така тихо я приласкаваше.
След няколко месеца на упорито търсене обявиха младата жена за похитена и убита. Никой не я видя повече. И никой нямаше обяснение какво е станало с нея. Скоро никой не помнеше случая. Бюрото й в службата беше заето от друга като нея. Приятелите си намериха друг с когото да спазват ритуала.
Но една вечер когато се бяха събрали за пореден път един от тях погледна към пълната луна над главите им и му се стори, че тя му намигна. Почувства някакъв странен копнеж и неспокойство. Разтърси глава и насочи вниманието си към разговора.
- Как ми се иска тя да беше тук... - промърмори си той под нос. И отново без да знае защо погледна Луната.