автор: xer-t

В неслънчев ден на полуусмивка
и тротоар, обут в три-четвърти сянка,
Голямото Червено Копче на
жълтата ми риза лудна
по мъничко клипсче
на фино ушенце
и с пук на улицата изхвърча,
и се търкулна
като главата на Йоан пред Саломе...
Стреснат бордюрът го запита
защо стопанката си е оставило
да ходи полуразгърдено- полуразголена...
“Нали знаеш, - чух копчето - какви ли
не ги върши човек като се влюби?!..”

И прихнаха във кикот цветовете, после
Слънцето изгря с усмивка до ушите,
а вятърът, не издържа, изпусна бузи...

От смях и улицата стана детска люлка.

Аз целият се свих, за да опазя ризата
и забелязах, че нещо малко
липсва на живота ми,
за да разгърне
себе си.