автор: iasmina

Вече повехнали, трите грации бяха моми - сега са стари дами.

Първата е полуглуха. Ползва дамски слухов апарат. С него слушат само дамите. Апаратът е така направен, че филтрира грубите изрази на Истината - апаратът прехвърля обаждането към "Музика на Сферите". На фона на тази божествена симфония отвреме навреме се чува глас божи, който вразумява истината: "Благодарско за Вашето обаждане! То ще бъде прието, когато стане важно за Нас. Дотогава всички линии са заети!".

Втората дама си има перде за очите. Затова погледът й е замрежен, което (както всеки кавалер на Розовото ще потвърди) е много женствено. За да не я вземат на несериозно (като празна Надежда), старата дама ползва очила. Очилата са специално производство и имат свойството да придават на очите този израз, който най-добре се котира на пазара на безсмъртните желания. Зад пердето си старата дама знае, че е орисана да умре последна - въпреки по-младата си сестра Любов. Затова не й е лесно да е по средата между провидението и съдбата.

Третата дама не е стара. Годините не й личат, защото тя си остана мома. Всички са влюбени в нея, но тя открай време има високи изисквания. На тази възраст обаче, който иска да общува с нея, трябва да ползва ръцете си. Никой не се обръща към Любов с "мадам", защото няма да чуе да му отговарят. Ще бъде чут, разбира се, но ако не знае азбуката на немите, няма да разбере отговорът. Не върви да изразяваш високите си изисквания с фъфлене!

Най-необикновеното в битието на трите дами е това, че те никъде не ходят заедно. Ползват един бастун. Налага се да се редуват.

Когато първата дама е навън, другите две си объркват приоритетите. Надежда иска да е обичана такава, каквато е, а Любов изпада в депресия, защото не знае езика само на това безсмъртно желание. И никаква музика между двете!

Когато Надежда се добере до бастуна, Любов не може да престане да ръкомаха, което за Вяра е чисто суеверие. Тогава Вяра чува каквото си иска - нали е полу-глуха - и Любов често си отнася шамарите. В отговор!

Най-лошо става, когато неостаряващата мома хване пътя. Тогава Надежда сякаш се пробужда, онемяла - защо Вяра е още жива? И къде, по дяволите е Любов?! Примирена Надежда си ляга в ковчега, който отдавна си е постлала, а Вяра й превежда божието слово. Така ги сварва вечността.

Само на бастунът не му пука. Ни чул, ни видял, ни разбрал! Затова всеки се опира на него...

Е, не всеки!