автор: marcusjunius

Много съм зле с обувките – просто трагедия. Не защото краката ми са нестандартни – те са си едни нормални четирийсет и първи-втори номер. Обаче откакто навърших седем години, не задържам цял чифт обувки повече от месец. Някоя прекрасна сутрин се събуждам и едната обувка липсва.
Първия път и досега си го спомням – татко беше ходил в командировка до тогавашната Източна Германия – това беше единствената соцстрана, която произвеждаше що-годе нормални обувки. Донесе ми кафяви, кожени спортни обувки – особен дизайн, привличащ погледите. Е, не бяха Рийбок, но си бяха почти маратонки. Аз бях във втори клас. Започнах да нося гедеерските обувки всеки ден, дори убедих другарката по физическо, че стават за ритане – за да играя с тях футбол по време на час. Така карах около две седмици. Един ден – спомням си го добре -- ми писаха първата и единствена двойка в живота, по „Пеене и музика”. Върнах се у дома посърнал – нашите още ги нямаше и аз със сълзи на очите се тръснах на леглото си изправен пред дилемата дали да си покажа бележника с двойката или не. Накрая го извадих от чантата, отворих го на страницата с оценките и внимателно, с едно бръснарско ножче Полсилвер, заличих долната част на двойката и я направих на шестица. За щастие учителят по пеене не беше написал оценката с думи. После скрих бележника зад новите си спортни обувки в шкафчето в коридора и реших, че ще покажа подправената двойка само ако ми поискат бележника. Когато баща ми се прибра и ме попита как е минал денят, аз му казах „добре”. Той ми вярваше, дори не ми поиска бележника, който се гушеше подправен зад любимите обувки. Когато на другата сутрин станах за училище, лявата обувка я нямаше, а зад самотната дясна обувка издайнически надничаше бележникът ми.

Няма да навлизам в подробности как нашите обърнаха цялата къща, разпитваха ме със светната лампа в очите, като в милицията, пак ровиха навсякъде и накрая ме изпратиха на училище със старите китайски кецове. После три месеца слагаха из къщи капани за плъхове, без резултат.

За съжаление този случай не остана единствен в живота ми – оказа се, че почти не можех да износя чифт обувки, защото по някое време едната от тях просто... изчезваше. Докато живеех с родителите си те едва смогваха да ми купуват обувки. В началото се съмняваха в мен, но после разбраха, че нямам вина. Дълго време събирахме останалите единични обувки. Един ден казах на баща ми, че ми пречат и заемат място в стаята ми и той просто напълни с тях един найлонов чувал и ги остави до контейнера за смет. Най-интересното бе, че на другата сутрин чувалът липсваше, въпреки че контейнерът не беше извозен. На кой ли му бяха притрябвали единични обувки – сигурно на циганите да си палят печките?!

По-късно, когато заживях отделно, започнах работа, ожених се, роди ми се син – обувките продължиха да бъдат основно перо в семейния бюджет. Най-странното бе, че за толкова години и толкова сменени жилища това чудо продължаваше. Просто някаква прокоба тегнеше над обувките ми! Жена ми често се сърдеше, че нямаме пари за обувки на детето, защото аз все имах нужда от нови. Но какво да направя? Случвало се е да стоя буден по-цели нощи, за да видя как ми изчезва обувка – но точно през тези нощи нищо не се случваше. Така и не намерих някаква връзка, някакъв повтарящ се модел – понякога с месеци карах без проблем, дори успявах да износя някой чифт, а после – бам! За две седмици – три чифта!

По едно време отидох и на врачка. Жената, като чу за какво става въпрос, само рече „Дъ знайш, брат ти е напрайл черна магия, щото е влюбен в сестрата на жена ти!”. Станах и си излязох. Нямам брат, и жена ми няма сестра. Нейсе.

Един ден, след поредната изчезнала обувка – този път бе дясна (и в това ляво или дясно нямаше никаква повтаряемост) – реших, че ще се науча да ходя бос и това е! Започнах сериозно да тренирам – от март до май ходих бос из къщи. Настинах, хванах хронична хрема и двустранна бронхопневмония, но не се отказах. Тъй като дойде лятото, реших, че е време да започна да ходя бос и навън. В началото хората в службата ме гледаха странно, но аз упорствах. Разбира се тъмен костюм, стилна риза и вратовръзка хич не се връзваха с босите ми капли, но постепенно колегите свикнаха. Убедих ги, че имам някаква болест, която не ми позволява да нося обувки и така нещата се закрепиха горе-долу. Даже предизвиках вниманието на една много красива и млада колежка, която до този момент не ме забелязваше. Не след дълго ме покани на кафе и ей така, неусетно, се озовахме у тях... Тъкмо си мислех, че съм намерил равновесно положение и решение на въпроса с обувките, когато същата вечер всичко се изясни.

Прибрах се както обикновено от работа, малко гузен от забежката с красивата колежка. Хапнах, гледах някакъв скучен сериал докато жена ми ми гладеше ризите, а после си легнах в трапезарията – от известно време спях отделно от жена ми, щото похърквах – и скоро съм заспал... По едно време през нощта се събуждам от адска болка в левия крак – като че някой го е полял с бензин и го е запалил. Отварям очи и какво да видя – на светлината от уличната лампа различавам някакво малко същество, нещо като джудже или маймуноподобно животинче, което ръфа със зъби левия ми крак. Стиснах зъби, протегнах едната си ръка бавно към ключа на нощната лампа, а другата – към съществото и едновременно със светването на лампата, аз го сграбчих за вратлето.

Съществото се замята, разпищя се в ръката ми, но го бях стиснал силно, вече с две ръце, и не пусках. След минута-две безплодни усилия то се отпусна в ръката ми и тогава успях да го огледам. Не беше животно, беше малко човече! Не хипофизно джудже – просто малко човече, като градински гном. Беше облечено в тъмносиво панталонче, сива куртка като онези от филмите за работническата класа, носеше мънички, високи, много добре изработени полуботи, а на главата си имаше сива шапчица тип „идиотка”.
- И сега к’во? – рече внезапно то.
Стреснах се от гласа му – беше мек, нормален (не писклив, както можеше да се очаква) и доста дружелюбен.
- Ъъъъ, ти к’во си? Искам да кажа кой си?- измучах още треперейки.
- Казвам се Касиус. Аз твоят Пазител на стъпката.
- Ти си к’во?
- Твоят Пазител на стъпката.
- Ти ли копеленце ми крадеш обувките?
- Аха.
- Ей сега ще те размажа! Разсипа ми животеца!
- Ей, ей, ей! – човечето се задърпа, но не личеше да е уплашено. – Бе ти у ред ли си? Първо, не ти ли се струва, че не съм обикновен домашен любимец? Аз съм същество от друго измерение – от магическо измерение, което съпътства човеците. Тоест – не можеш просто така да ме размажеш. Второ – без мен щеше да имаш още по-мизерен живот! Не си ли поне любопитен да разбереш за какво иде реч?
Прав беше.
- Казвай!
- Ти си пълен нещастник, Тошко Иванов, и правиш и мене нещастен. Няма друг Пазител на стъпката, който да има толкова проблеми с подопечния си.
- Подопечен? Сега ш’ти кажа аз! – жегнах се, ама че работа!
- Да, не мрънкай, драги Тошко! Всеки човек си има Пазител на стъпката – същество от магическия свят, което показва на своя човек правилните стъпки, помага му да преодолее грешните и да върви напред. А ти, Тошко, си пълен провал! Грешиш толкова често за жизненоважни неща, че още от дете ходя след теб и крада грешните ти стъпки, за да ти дам ново начало! Ама ти – не та не! Два три дена добре – и после пак – айде юруш на марулите! И всяка следваща издънка ти е по-голяма от предишната! Ние в магическия свят не псуваме, но ако псувахме, щях да кажа „ебаси тъпото парче си, Тошко Иванов!”

Мълчах дълго, чудех се дали разбирам какво ми казва, дали изобщо съм буден... Тогава Касиус бавно отвори пръстите на ръката ми, с която още стисках яката му и рече:
- Ела, ела да ти покажа! – и ме задърпа към един висок шкаф с посуда в моята собствена трапезария. Отмести го, все едно беше перце, а зад него се показа... огромна дървена врата с железен обков. Не можех да повярвам на очите си – в моя апартамент – врата на средновековен замък!
- Не гледай така тъпо – рече Касиус – такава врата имаше във всичките жилища, в които си живял. Тя е от моето измерение.
После той извади голям, поръждясал ключ, превъртя го в ключалката и отвори вратата. В момента, в който отваряше, каза:
- Не стой толкова близо до вратата...
Късно.
Върху мен се изсипа лавина от... обувки! Малки, големи, зимни, летни, кожени, платнени, сандали... И всичките – по една! Моите загубени обувки!
- Моите загубени обувки! – изкрещях във възторг, докато се опомних. – Д’еба мама му – та аз изхвърлих всичките други единични бройки и сега тези също са безсмислени!
- Тошко, Тошко! Ти си пълен идиот! Аз се опитвах да те спася – нощем крадях от теб твоите грешни стъпки, а после ги изгарях в един вулкан в магическата страна. А ти, Тошко, идиот такъв, изхвърляше на боклука своите верни стъпки – та трябваше да ровя по кофите и да ги прибирам. Ето ги тука! Всичките съм ги събрал!
- Амиии... – наистина се чувствах глупаво, но не схващах идеята – Тия к’во ша ги правя сега?
- Ти като тръгна да ходиш бос, да не мислиш, че спря да правиш грешки? Днес така се осра – беше без обувки, но грешката беше толкова грозна, че щях да ти отхапя сгрешилия крак... Но може би така е по-добре. Слушай ме внимателно, Тошко – сядаш сега тука, с всичките тези добри крачки, които още не си направил, и ги лъскаш, триеш, миеш – една по една! После си избираш две дето да ти стават и ги носиш, докато се скъсат! Така ще ходиш до края на живота си – с две верни стъпки! Щото аз излизам в отпуска!
- Ама – не разбрах аз – нали те са всичките по една бройка?
- Не ме интересува, Тошко! Ще ходиш с лява гуменка и десен ботуш! Да си мислил навреме!

И Касиус с ръце и крака доизсипа в стаята цялата купчина обувки, която се бе сурнала върху ми, после ми врътна сърдито гръб, скри се в другото измерение и тръшна вратата.

Аз останах загледан в една празна стена, сред купчина от правилни решения. Поне от този ден нататък нямаше да имам проблем с обувките.